Смъртни врагове [bg]

— Гледам те, миличка! — викна в отговор Джеръми.

Неговото малко момиче беше стъпило на пръсти на края на дъската за скачане от един метър височина и искреше като светулка в своя малък блестящо жълт бански костюм.

— Гледай, скачам!

Мади плесна с ръце над главата си, провери още веднъж дали татко й я гледа и скочи във водата по начин, който някой олимпийски съдия би оценил с усмивка от ухо до ухо.

— Страшно беше, прекрасен скок! — викна Джеръми.

— Сега е мой ред, татко! — разбесня се Кристофър.

Радваше се да го види щастлив. Кошмарите бяха доста по-продължителни от зарастването на счупеното му краче.

— Липсва ли ти? — попита Каролайн. Тя стоеше до него на една пейка с Патрик в скута си — малкото момче гледаше безизразно, както често му се случваше след отвличането.

— Какво? — попита той и се обърна към нея, след като бе проследил скоковете във вода.

— Липсва ли ти екипът? Имам предвид в ООЗ?

Какво би могъл да каже? Джеръми се бе съгласил да напусне само за да не си разбие семейството.

— Ами не — излъга той. — Радвам се, че се върнах при вас.

Не разбра веднага какво го бе накарало да обърне глава. Може би някакъв слънчев отблясък върху стъкло на кола или клонче, полюшвано от вятъра. Но се вгледа по-внимателно и разбра. Беше лице, познато не само на него, но и на цяла Америка. Жената носеше слънчеви очила, голяма сламена шапка и красива лятна индийска рокля. Седеше на задната седалка на една съвсем нова кола, която проблясваше в трийсетградусовата жега като пустинен мираж.