Смъртни врагове [bg]

Хайди пак се приближи — достатъчно близо, за да почувства топлината му. Ръцете й бяха все така скръстени.

— А това харесва ли ти? — Тя започна тихо: — Как, светиньо, с името си да ти кажа кой съм? — надигна се на пръсти и го целуна отново. Този път той усети и върха на езика й. Устните й го докоснаха съвсем леко — скромни, но и любопитни.

Джеръми се скова, обзет от страшен смут.

Ти си женен! — пищеше някакъв глас в главата му. — Не можеш да целуваш тази жена!

Но друг глас се възпротиви, изтъквайки, че е изпратен тук по особена причина. Мъже с много повече информация от него смятаха, че полковник Елис е отговорен за атаките и вече е убил хиляди хора. Ако най-добрият начин да проникне в неговия кръг от свещеници на Финеас беше чрез дъщеря му, кой беше Джеръми, за да го оспорва?

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да — Джеръми постави ръце на раменете й, по-скоро като треньор, отколкото като надяващ се любовник. — Всичко е наред.

Веждите й се повдигнаха леко, като че ли разбираше, че не е точно така.

— Просто беше съвсем неочаквано — каза той. — Ти си красива жена. Поразително красива, наистина. И аз… аз не знам какво би трябвало да направя.

Само това можа да измисли. Убиването беше лесно, но не и изневярата.

— Добре де, защо не ми го каза, глупаво момче? — захили — се Хайди. Светлинните, искрящи в очите й, нямаха нищо общо с луната или звездите. Тя подскочи няколко пъти, сякаш бе чула любимата си песен. — Е, тогава виж как се прави. — После обгърна кръста му с ръце и притисна устните си в неговите с подновена увереност. Този път нямаше нищо скромно. Езикът й намери неговия. Опияни го шеметното усещане за опасност, примесена с възхитителната изненада от откритието на нещо чудесно сред този населен с кактуси и камъни пейзаж.