Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Защо трябва да съм неспокоен? Току-що се родих за втори път. Забрави ли?

— Може би неспокоен не беше най-точната дума. Рефлексите на човека се приспособяват към определени неща — като появата на полицаи например. Там, където отиваме, ще има доста ченгета.

— Когато се преродих, получих и нов комплект рефлекси. Последица от това, че те оставих да движиш нещата.

— Можеш да ме пързаляш, но само по малко.

— Изобщо не те пързалям.

Спряхме на светофара. Той ме изгледа недоверчиво, изсмя се и в същия миг светна зелено.

Като пресичахме, той ме хвана за рамото. Повечето от ченгетата се бяха събрали на улицата точно пред общината, стояха на малки групички, влизаха и излизаха от една закусвалня и едно кафене, които се намираха непосредствено едно до друго. Мандън познаваше много от тях и те също го познаваха, но от осем-девет души, които го заговориха, нито един не го нарече Мандън или Кийт, и само веднъж се чу обръщение Чероки. Останалите му викаха Шайс. Полюбопитствах:

— Какво е това Шайс?

— Прякор — рече той, но за мен това не беше достатъчно и го изгледах. Явно изразът на лицето ми беше достатъчно красноречив, защото той добави: — Съкратено от Шайстър — адвокат мошеник. — Усмихна се вяло, очевидно само за да покаже, че те не са имали предвид нищо обидно и дори не са проявили неуважение. Но това ми беше станало ясно от тона им.

— Много ченгета познаваш.

— Ами въртя се из тоя район от толкова години. Спомням си времето, когато на мястото на общината се намираха конюшни и обори. Боже, това е било деветстотин и втора, деветстотин и трета. — Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че е било толкова отдавна, и все още с ръка на рамото ми ме поведе покрай група ченгета към една закусвалня. Заведението не беше добре осветено, а ние влязохме направо от слънчевата улица, така че в началото не можех да видя нищо, но чух преплитащи се гласове и ми замириса на храна, на прясна апетитна храна и това ухание беше прекрасно…

Закусвалнята беше претъпкана — вече можех да я разгледам — представляваше тясно дълго помещение и като надникнах над главите на хората към дъното й, стори ми се, че няма край. В левия ъгъл беше касата и до нея — щанд за разни дреболии, сместени колкото е възможно по-натясно, а пред стената отдясно тезгяхът заемаше половината разстояние от витрината до дъното. Закусвалнята беше на самообслужване — взимаш си чиния от купчината в единия край на тезгяха (Не, не взимай, само ще ти пречи — предупреди ме Мандън!) и се нареждаш на опашката, минаваш покрай осем души с престилки и шапки като на готвачи от кафяви хартиени кесии, които режат печено, осолено или пушено говеждо, езици, наденици, туршия с копър, самуни ръжен хляб, приемат иззад тезгяха поръчките, изпълняват ги повече или по-малко точно (но май никой не се дразнеше от това) и накрая ти подават нещо, ти се отделяш от опашката, спираш пред нисък извит бюфет за напитки, където също се самообслужваш и ето те готов да се нахраниш, стига да намериш къде да седнеш; около масите бяха наредени в два реда хора и ченгета — чакаха, смееха се, говореха, викаха, тупаха се един друг по раменете. Ще речеш, че са дошли специално като на събрание. Почти всички тук също познаваха Мандън и го наричаха Шайс.