Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Господи… — погледнах през рамо към закусвалнята, която току-що бяхме напуснали. — Никога не бях виждал такова нещо. Никога сред хората. Нито в ареста, нито сред черноработниците по пътищата, нито дори в затвора. Не съм виждал такова нещо от детските си години. От детските си години, когато живеех далеч оттук, в планината.

— Е, това са ченгетата. Обичат да вдигат много шум, за да се разтоварят. Няма друго време през деня, когато да могат да се отпуснат.

— Мен шумът не ме дразнеше.

— Ами кое тогава?

— Навремето нашите правеха шунка и затова отглеждахме прасета. Виждал ли си хиляда прасета да ядат едновременно?

Той не отговори, обърнах се и видях, че ме гледа намусено, а дебелите му вежди се бяха свъсили.

— Значи това било, това било то — бавно продума той, престана да ме гледа така недоверчиво и като че ли започна нещо да разбира. Казах му:

— Много съм те изпреварил, Чероки. Не се и опитвай да ми правиш психоанализа. Мога да се справя по-добре от теб в тая област…

На кръстовището спряхме.

— Извинявай, че те подложих на такова изпитание — отговори ми той. — Но трябваше да разбера…

— Да разбереш ли? Какво да разбереш?

— Просто исках да разбера дали си хапльо с голяма уста или си човек, на когото му стиска да доведе нещата докрай.

— Как можеше да прецениш по това, което стана в закусвалнята?

— Чрез натрупване на свежи и ярки реакции. Ще се справиш, Пол…

— Това е добре. Сега вече само единият от нас таи съмнения — отговорих студено.

Той ми се усмихна невъзмутимо.

— Що се отнася до мен, ще се наложи да приемеш, че не съм страхливец и може да се разчита на думата ми.

— Така ли?

— Опасявам се, че е така — рече той приятелски. Кимна към Общинската палата от другата страна на улицата и ме попита:

— Да отидем ли да видим какво е положението?

— Защо не?

Във фоайето Мандън спря пред сергията за разни дреболии на ъгъла срещу асансьора. Продавачът беше в далечния й край — връщаше пари на някаква жена, но щом се обърна и забеляза Мандън, възкликна: „Чероки!“ — и тръгна към него, за да се здрависа. Беше много мургав, с отрязана до рамото дясна ръка. „Чероки!“ — повтори той и се протегна над ментовите бонбони, цигарите и списанията.

— Здрасти, Оги — отговори Мандън и топло му стисна ръката.