Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Най-накрая той намери едно свободно местенце до стената между две маси, промъкна се натам заднешком, а аз подир него, като всеки държеше сандвича в едната ръка и бутилка бира в другата.

— Сега разбирам защо ме предупреди да не взимам чиния.

— Това е положението. Има смисъл да си вземеш чиния само ако дойдеш много рано… или пък много късно.

— А защо трябва да идваш изобщо?

— Моля?

— Питам: защо трябва да идваш изобщо? Не е необходимо да правиш впечатление на такива като мен с това колко много ченгета познаваш.

Той ме стрелна с поглед.

— Ако това те притеснява, да си вървим.

— Никак дори. Сандвичът ти хубав ли е?

— Бива го. А твоят?

— Бива го. Ако съумея да не гледам как се хранят тия лапачи, може и да си го изям…

Нещо ме докосна по тила и аз извърнах глава. До мен беше застанал белокос мъж по риза, с черни сатенени ръкавели, който ми намигаше и ми правеше знаци да мълча. Опитваше се зад гърба ми да стигне Мандън с ръка и в същото време продължаваше да дояжда последните парчета от храната си, жвакаше с отворена уста, така че се виждаше как езикът му омесва от сдъвканото една лигава топка. Мислено си казах: да го запомня, да го запомня и да го отбележа в съзнанието си със звездичка, за да не го забравя, защото някой ден ще подмамя тази мърша, този кучи син, този дървеняк, ще го подмамя в някое закътано местенце, където никой нямаше да чуе изстрела… Значката на ризата му не беше сребърна като на останалите в закусвалнята, а златна, от което разбрах, че не е обикновено ченге. Наведох се малко напред, за да може свободно да размаха ръка, той перна Мандън по темето и бързо прибра ръката си, като се приведе зад мен, за да се скрие. Мандън се обърна, помисли си, че аз съм го пернал, но му смигнах и му дадох да разбере, че е онзи зад гърба ми. Той наведе глава, присви очи и след малко явно разбра кой си прави майтап с него. Взе да души наоколо и каза: