Вихрената годеница

— Всичко наред ли е, сержант?

— Всичко е наред. — Гвардеецът затвори вратата. Ботушите му затрополяха надолу по стъпалата и той се присъедини към останалите.

Сърцето на Жулиет биеше толкова силно, че тя се боеше да не би мъжете отвън да го чуят.

Отдясно Жан Марк надничаше крадешком от прозореца.

— Отдалечават се.

— Към двореца ли?

— Не, по посока на Льо Амо. Нека изчакаме още малко, дано изчезнат вдън земя. После ще трябва да побързаме. Дай Боже да не попаднем в прегръдките им на връщане.

— Вече ми се струваше, че ни е видял.

— Проверката му не беше много щателна и видя само онова, което очакваше да види.

Жулиет се строполи на пода и се облегна на стената, като полагаше неимоверни усилия да дойде на себе си. Тя трепереше цялата, а студът на мраморната мозайка проникваше през вълнения плат на роклята й чак до костите. Питаше се дали Жан Марк беше забелязал какъв страх я тресе. Обзета от нервност, тя облиза напуканите си устни.

— Не се е променил.

— Кой?

— Този павилион. Версай. Дори за градината продължават старателно да се грижат. — Тя посочи с ръка към прелестните арабески по стените, към синьото, наситено с облаци небе по купола над тях. — Очаквах, че е загубил облика си. Париж се е изменил толкова много. Кралицата организираше тук, в градината на Трианон, бляскави тържества. Веднъж тя разпореди да изкопаят ров около този павилион, а когато се здрачи, запалиха големи огньове и изглеждаше така, сякаш светлината се носеше на облаци насам. — Искаше й се Жан Марк да престане да се взира в нея. Не биваше да забележи колко разклатена се чувства. Беше опасно да се показват слабостите, а пред Жан Марк беше още по-опасно. — Опитах се да съхраня впечатлението върху лененото платно, но за съжаление с огъня претърпях крах.

— Бих казал, че отношението ти към празненствата се е променило. — За нейно облекчение той отвърна поглед от нея. — Заблуждавам ли се или наистина долових съжаление в гласа ти?

Тя разтърси глава.

— Колкото и хубаво да е тук, в манастира се чувствах по-добре. — Тя мълчеше. — Защо се застъпи пред кралицата да ме приемат в училището?

— А ти защо мислиш, че го направих?

— Заради Катрин?

— Отчасти заради Катрин. — Когато я погледна отново, гласът му звучеше дрезгаво. — Престани да тракаш със зъби! Безсмислено е да се тресеш от страх.

Би могла да се сети, че не е в състояние да го заблуди.

— Изпитвам съвсем мъничко страх.

— Но се опитваш да го прикриеш. Не даваш нищо да се забележи външно. — Той коленичи до нея, притегли я в прегръдките си и я притисна до себе си. — Престани най-сетне да криеш страха си!

Усети твърдостта и силата му, а и ухаеше толкова приятно. Зарови лице в рамото му.

— Беше ми казал, че не трябвало да ти показвам слабостите си.

— Така ли съм казал? — Ръката му гладеше нежно косите й. — Ах, наистина, забравил съм го.

— Ей сега ще се успокоя. Беше много внезапно и…

— И аз бях загубил ума и дума от страх.

Тя погледна смаяно към него.

— Наистина ли? Не ти личеше.

— Имам няколко години повече опит от теб в криенето на чувства.