Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Той реши да не остава на мястото си и да позволи на предмета да премине вълшебно през тялото му, за да покаже, че наистина е дух. Джеликоу прояви учудващ за мъртвец страх да не бъде наранен. Скри се бързо зад гишето.
Пепелникът не го уцели, удари се в едно бюро и се разби.
На гишето имаше и голямо полицейско фенерче. Сюзан грабна и него. Вдигна го над рамото си готова да го запрати по Джеликоу, но с ъгълчето на окото си забеляза как Паркър измъква пистолета си, така че хукна през чакалнята, през стъклената врата и навън в нощта.
Клоните на гигантския бор отвън се клатеха и за миг десетките хиляди зелени иглички блеснаха от лъчите на поредната светкавица.
Сюзан изтича до откраднатия понтиак. Влезе бързо в него и посегна за ключовете, които бе оставила в контакта.
Ключовете ги нямаше.
Известно време за тебе това ще е адът.
Погледна към стъклената врата.
В момента двамата мъже излизаха от каменната сграда. Не бързаха особено.
Тя се плъзна по седалката, мина към дясната врата, бързо я отвори и излезе, като остави колата между себе си и двамината.
Огледа се, за да избере най-подходящия път за бягство, като се молеше краката й да издържат. Слава Богу, че бе ходила на лечебна физкултура при госпожа Аткинсън! Иначе не би могла да стигне и дотук. Но четирите дена упражнения и добра храна още не значеха, че е възстановила напълно силите си. Накрая щеше да рухне и при нея това щеше да стане по-бързо отколкото при Джелокоу и Паркър.
През шума от дъжда и рева на вятъра Джеликоу й викна:
— Няма смисъл да бягаш, Сюзан.
— Няма къде да се скриеш! — добави Паркър.
— Майната ви — изруга тя и продължи да тича.
ГЛАВА 16
Къщата изглеждаше гостоприемна. Оградената с храсти алея водеше от бялата ограда към широк покрит вход с дървени перила и старовремска люлка, окачена на покривни греди. През дантелените пердета на долните прозорци струеше топла светлина.
Сюзан остана няколко минути при оградата, като разглеждаше къщата и се чудеше дали ще бъде в безопасност в нея. Беше премръзнала, мокра и нещастна, а дъждът продължаваше да я облива. Искаше й се да влезе, да се стопли и изсуши, но нямаше намерение да попадне в нов капан; желанието й беше да почувства, че всичко с къщата е наред, преди да отиде до вратата, да позвъни и да помоли за помощ. „Давай — подкани се тя. — Направи го. Недей просто да си стоиш така. За Бога, може ли целият проклет град да е замесен в заговора!“
В болницата наистина бяха замесени всички, но все пак тя не беше истинска болница. Беше корпорацията „Майлстоун“, каквото, по дяволите, и да представляваше тя.
Полицията също бе замесена, а това беше възмутително тревожно; затрудняваше я сериозно, макар да знаеше как би могло да се стигне до това. Ако се случеше някоя мощна компания да поеме изцяло контрола върху икономическия живот в малък град като Уилоуок — чрез работните места, които осигурява, и плащаните от нея такси, — влиянието й върху местните власти добиваше такива огромни размери, че тя можеше да използва тайно и полицията за собствените си цели. Сюзан не знаеше със сигурност дали „Майлстоун“ единственият работодател в града, но беше съвсем ясно, че компанията е използвала влиянието си заедно с много пари, за да поквари местната полиция. Положението бе необичайно, макар и не невероятно.
Но заговорът положително свършваше дотук. „Майлстоун“, всичките служители в компанията и полицията участваха наистина — това тя бе склонна да допусне. И така мащабът на заговора беше сериозен. Но в него не можеше да се намесват произволно много хора, защото би започнал да се пука по шевовете. Самата природа на конспирациите изключваше възможността в тях да има хиляди участници.
И все пак тя оставаше в дъжда до вратата, оглеждаше къщата, завиждаше на хората, които си стояха на топло и сухо… и се боеше от тях.
Намираше се на три пресечки от полицейското управление. Беше се измъкнала от Джеликоу и Паркър без особени трудности — с тичане по сенчестите места на градинските алеи и стрелкане от едно дърво на друго.
Всъщност, даваше си сметка тя сега, измъкването от двамата се бе оказало прекалено лесно. Като откриването на ключовете върху таблото на понтиака, когато й трябваше кола. Лесните изходи основателно не й вдъхваха доверие.
Необичайно ярка светкавица за миг превърна нощта в ден. Дъждът рукна още по-силно, а й стана и по-студено.
Всичко това се оказа достатъчно да я накара да влезе в двора и да отиде до покрития вход. Натисна бутона на звънеца.