Пожелай ме скъпа
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: southern #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Найденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ме скъпа». Краткое содержание книги:
Саманта се заклева да убие красивия измамник… ако баща й не го направи преди нея. Защото едно нещо Шавез желае повече от огромното ранчо на Кингсли — да направи своенравната красавица своя завинаги.
Хамилтън Кингсли неохотно бе кимнал с глава Не бе казал нищо повече, мълчаливо давайки съгласието си Нейт Фиски да действа както намери за добре. Единственото, на което Ханк можеше да се надява, бе да продължи да настоява че е невинен, и да се моли тези груби мъже накрая да му повярват. Или Кингсли да ги спре, обхванат от съмнение или великодушие. Макар и малко вероятно, Ханк все пак надяваше. Кингсли бе показал, че е чувствителен човек. Вероятно щеше да остане до края, докато приключи всичко.
И дума не можеше да става за бягство. Пазеха го седем груби мъже. Ханк познаваше този тип хора, те търсеха начини да спечелят лесно пари и бяха готови на всичко, дори на убийство, Ханк намрази всеки един от тях. Нейт, който бе разгадал плана на Ханк, и Рос, огромния тексасец, който с един удар на юмрука си му бе счупил две ребра. Имаше още един, наречен Санки, който се смееше, когато извиваше пръстите му, и който продължаваше да настоява, че мъчението е единственият начин да се получи исканото признание.
Ханк не знаеше имената на всички. Трима от главорезите стояха встрани и пазеха, докато другите спяха, като не вземаха участие нито в разпитите, нито в побоищата над него.
Един от тях Ханк мразеше най-много, той се наричаше Камачо. Беше мексиканец, много нисък, с мургаво плоско лице, несъмнено мръсен кучи син. Камачо бе най-лош от всички останали, преструваше се на загрижен, гласът му измамно и лукаво се опитваше да повлияе на Ханк, особено когато изпитваше най-силни болки.
Брадатото му лице отново изникна пред Ханк.
— Буден ли си? Приятелчетата взеха да стават нетърпеливи. Не мога да ти помогна, освен ако не им кажеш каквото искат да знаят.
Ханк се опита да не слуша този измамен глас, но не можеше. Вече беше в състояние да вижда малко по-ясно. Повечето мъже спяха, с изключение на Санки, който клечеше до огъня в средата на хамбара, като държеше над пламъците голям нож с дълга дръжка. Самата мисъл какво можеше да направи с това оръжие, го изпълваше с отчаяние.
— Каква… вина? — успя да проговори Ханк през стиснати зъби.
— Упорито копеле! — изсъска отвратен Камачо. — Нейт започна вече да се ядосва и скоро ще нареди на Санки да се разправи с теб. Защо не си признаеш? Ако старият Кингсли си върне собствеността чрез твоето признание, това означава повече пари за тези приятелчета. Разбираш ли ме? Те искат още пари. Така че?
Ханк не отговори, вместо това прозвуча дрезгавият глас на Санки.
— Не си ли получи тоя достатъчно, Камачо?
— Не мисля така. — Мексиканецът поклати бавно глава. — Тоя приятел тук излезе много глупав.
— Тогава се отстрани. — Санки се изправи. — Сега е мой ред.
— Почакай, Санки — намеси се Нейт, като пристъпи към него. — Вече ви казах, че не трябва така. Няма да оцелее.
— По дяволите, в източните страни го правят постоянно.
— Мъжете оцеляват — обаче не са повече мъже. — Санки се разсмя с неприличен смях. — Хайде, Нейт, дори няма да се наложи да стигам до края. Гарантирам ти, че ще си изпее всичко, щом това горещо острие докосне кожата му.
— Има и други начини. Старият не го иска мъртъв, а ние трябва да правим каквото каже той, ако искаме да ни плати. Разбираш ли?
— Тогава какво ще кажеш за това?
Ханки извади револвера си и стреля, преди Нейт да може ла го спре. Тялото на Ханк потрепери, когато куршумът се заби в бедрото му. Но той не издаде нито звук. След това болката намаля до тъпо пулсиране и тялото му се отпусна. Ханк чувстваше как то стана все по-тежко и по-тежко, съзнанието му постепенно се изгубваше, започнаха да му се привиждат различни образи. Видя златотърсача от Денвър, надупчен от куршуми, как се влачи бавно по улицата, но оцеля. Видя Саманта с револвер в ръка, готова за стрелби на устните й — триумфираща усмивка. Той обаче нямаше да оцелее, както бе оцелял непознатият от Денвър. Това бе последната му мисъл, преди всички образи да се слеят и да потънат в черната бездна на безсъзнанието.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Преди Лоренцо да успее да спре коня, Саманта скочи и изтича по стълбите на верандата, след което се обърна. Почти бе забравила за Лоренцо.
— Ще почакаш, нали?
— Не мисля така, Сам. Ето, Руфино ме помоли да ти дам това, преди да се разделим.
Саманта хвана вързопа, който Лоренцо хвърли към нея. Дори на слабата светлина успя да види, че това са белите пола и блуза, украсени с дантели, дрехите, с които се бе омъжила. В гърлото й заседна буца. Защо Ханк й оставяше дрехите? За спомен? Проклет да е, защо го правеше?