Пожелай ме скъпа
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: southern #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Найденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ме скъпа». Краткое содержание книги:
Саманта се заклева да убие красивия измамник… ако баща й не го направи преди нея. Защото едно нещо Шавез желае повече от огромното ранчо на Кингсли — да направи своенравната красавица своя завинаги.
— Повярвай ми, така и ще направя.
Саманта заобиколи къщата, а Лоренцо вървеше зад нея. Дворът беше пуст и изоставен и те трябваше да си проправят път през гъсти храсти, за които Саманта не си спомняше да са били тук преди. Преди още да достигнат хамбара, до тях долетяха сърдити гласове. После двама видяха мъж, който ругаеше от конюшнята, която не можеше да се види поради гъсто израсналите дървета и храсти.
Лоренцо сложи ръка на рамото й, за да спре някое необмислено действие, но Саманта рязко се дръпна. Баща й трябваше да бъде в конюшнята. Но нещо не беше наред. Кой и защо спореше? А изстрелът?
Тя достигна отворената врата и спря вцепенена на прага.
Бързо пристъпи отново в тъмнината, като направи знак на Лоренцо да се приближи.
Баща й не беше тук! Това не можеше да бъде вярно. Онзи беден човек, завързан и жестоко измъчван, целият в кръв.
Хамилтън Кингсли не можеше да има нищо общо с това. Никога!
— Там ли е баща ти, Сам? — прошепна Лоренцо.
— Не, не.
— Тогава…
Тя потрепера, когато гласовете отвътре стигнаха ясно до тях.
— Карате се за нищо. Той не е мъртъв. Само припадна.
— Сигурен ли си, Камачо?
— Да. Още диша.
— Виждаш ли, Нейт, казах ти, че не е мъртъв. Но сега знае какво го очаква.
— Затваряй си устата, Сенки! — изръмжа Нейт. — Вече приключих с теб. Ако ми извъртиш още някой такъв номер, сме извън играта.
— Доникъде няма да стигнете, докато не поизплашите малко това копеле — опита се да се защити Санки.
— Достатъчно! — извика дрезгаво Нейт. — Смятай се за късметлия, че старият отиде в града тази вечер и не чу изстрела. Ако беше го чул…
— И какво от това? Не съм го убил? По дяволите! — Нейт му обърна гръб. — Погрижи се за раната, преди да му с изтекла кръвта.
— Аз пък казвам отново да го събудим — намеси се Синки.
— Сега е времето да му покажем, че с нас шега не бива.
— Всички ли са съгласни със Санки?
За няколко мига настъпя тишина, след което се обади Мексиканецът.
— Според мен е по-добре да го оставим да се посъвземе малко. Мъртъв няма да ни каже нищо.
След това се обадиха още няколко гласа.
— Съгласни сме, Нейт. Нека ла починем до сутринта.
— Рос?
— Мисля, че аз самият имам нужда от сън.
— Това решава въпроса.
— И какво ще правим, ако той утре продължи да упорства и не ни каже каквото искаме да знаем? — Санки не искаше да остави нещата така. — Колко време ще трябва да изгубим още?
— Колкото трябва — отвърна остро Нейт в сложи край на спора.
Отвън Лоренцо нетърпеливо се обърна към Саманта.
— Това изобщо не ми харесва — прошепна той. — Какво видя?
— Изглежда, разпитват някого вътре. Видях шест или седем мъже… и този, за когото говореха, вързан да виси между две греди. Никога не съм виждала толкова жестоко бит човек, целият е в синини и освен това са стреляли него. Единият му крак кърви. Със сигурност изпитва ужаси болки!
— А онези мъже, те за баща ти ли работят?
Саманта се обърна към Лоренцо, очите й гневно блестяха.
— Дори не си помисляй, че тази измет работи за баща ми — изсъска тя. — Той никога не би позволил подобно нещо!
— Но те споменаха, че старият е отишъл в града — отбеляза меко Лоренцо.
— Имали са предвид някого другиго, това с всичко — каза тя. — Не и баща ми.
— И все пак са в неговото ранчо — настоя той.
— Не! — отряза го тя сърдито. Ще ти докажа, че не е така.
Лоренцо не успя да я задържи. Тя отново пристъпи към отворената врата и ако някой в този момент погледнеше тази посока, можеше ясно да я види. Но никой не гледаше към нея. Саманта пристъпи колебливо крачка напред. Лоренцо предвидливо бе останал в сянка. Повечето мъжете бяха налягали да спят, но двама от тях стояха до огъня, единият вдигна поглед и я видя. Отначало не каза нищо. На грубото му лице се четеше смаяно изражение. Той просто мълчаливо се взираше в нея, забелязал износените дрехи и револвера в ръката.
— Камачо, ти пръв ще стоиш на пост — каза мъжът на мексиканеца, докато бавно се изправяше на крака. — Събуди ме след няколко часа.
Камачо се ухили, разкривайки изгнили и грозни зъби, които на места липсваха.
— Мисля, че почивката ти може да почака, Нейт — отвърна той, без да сваля поглед от Саманта. — Имаме си компания.
— Какво по… — Нейт изведнъж млъкна, проследявай погледа на Камачо. Очите му се присвиха. — Коя, по дяволите си ти?
— Мисля, че по-подходящо е аз да ви задам този въпрос — отвърна спокойно Саманта.
Мъжете, който биха легнали, се размърдаха и станаха при звука на женския глас. По грубите им лица се появиха похотливи усмивки. Нейт обаче продължаваше да я гледа подозрително.