Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
— Чух нещо, Танис — повтаряше той. — Флинт викаше Някъде напред. Чакай да видиш какво има тук! Направо няма да повярваш!
Но полуелфът нямаше време да слуша или да се оглежда, докато всички не излязоха успешно от тунела. Наложи се с общи усилия да издърпат Карамон и когато най-после се появи, кожата на ръцете и гърба му беше ожулена и кървеше.
— Ето го! — заяви Физбан. — Стигнахме! Танис се обърна, за да види Годшом.
— Не е точно мястото, където бих избрал да живея, ако бях бог — отбеляза Таселхоф със снишен глас.
Стояха на ръба на кръгла падина насред планината. Първата мисъл, която хрумна на Танис, когато погледна Годшом беше какво убийствено разрушение и самота царяха тук. По целия път, докато изкачваха планината те виждаха признаци на нов живот — напъпили дървета, зелена трева, диви цветя, които пробиваха пътя си през калта, и останки от сняг. А тук нямаше нищо. Дъното на падината беше идеално гладко и равно, напълно голо, сиво и безжизнено. Високите планински върхове, които я заобикаляха, надвисваха над тях. Назъбените им скали сякаш се спускаха навътре и човек имаше чувството, че го притискат към рушащите се камъни под краката. Небето беше лазурно чисто и студено, без слънце, птичка или облак, макар че, когато влязоха в тунела валеше. То приличаше на око, което се взира надолу изпод сиви, немигащи клепачи. Танис потрепери и бързо отмести поглед от него, за да огледа още веднъж падината.
В центъра й имаше кръг от огромни, безформени скали. Беше идеален кръг, направен от асиметрични камъни, но те така си пасваха и бяха толкова близо един до друг, че когато се опита да погледне между тях, не можа да види от мястото си какво пазеха толкова грижливо. Скалите бяха единственото забележително нещо в това каменисто и тихо място.
— Кара ме да се чувствам ужасно тъжна — прошепна Тика. — Не ме е страх, не изглежда зло, а само тъжно. Ако боговете идват тук, сигурно е, за да оплачат нещастията на света.
Физбан я изгледа с пронизващ поглед и тъкмо щеше да каже нещо, когато Таселхоф извика:
— Ето го, Танис!
— Виждам! — Полуелфът се затича.
На отсрещната част на падината видя силуетите на две фигури — ниска и висока, — които се бореха.
— Това са Берем и Флинт! — изпищя Тас. Острите му кендерски очи ясно ги различаваха. — Той прави нещо на джуджето. Побързай, Танис!
Като се ругаеше, че не е пазил Берем по-зорко и че не го е принудил да разкрие тайните, които очевидно пазеше, той затича бързо по каменистата земя подтикван от страха си. Чу, че останалите го викат, но не им обърна внимание. Очите му бяха приковани върху двамата пред него. Сега и той ясно ги виждаше. Джуджето падна на земята, а Берем се надвеси над него.
— Флинт! — изкрещя Танис.
Сърцето му биеше така, че кръвта замъгляваше зрението му. Дробовете го боляха, въздухът не му достигаше, но той затича още по-бързо и видя, че Берем се обръща към него. Изглежда, се опитваше да каже нещо, но той не чуваше нищо от бучащата кръв в ушите му. В краката на Берем лежеше Флинт. Очите му бяха затворени, главата му — отметната на една страна, а лицето — пепелявосиво.
— Какво си направил! — изкрещя Танис. — Защо го уби?!
Мъка, вина, отчаяние и гняв избухнаха в полуелфа като една от огнените топки на стария магьосник и главата му запулсира от непоносима болка. Не можеше да вижда, пред очите му плуваше червена пелена.
Изведнъж мечът се оказа в ръката му, макар че нямаше представа как е станало това. Почувства студената стомана на дръжката. Лицето на Берем плаваше сякаш в кървавочервено море, но очите му бяха изпълнени не с ужас, а с дълбоко съжаление. После видя как се разширяват от болка и чак тогава разбра, че е забил дълбоко меча си в несъпротивляващото му се тяло, защото усети как острието прониза плътта и костите му и одраска скалата, до която се свлече.
Гореща кръв обля ръцете му. Ужасяващ писък избухна в главата му и някаква огромна тежест едва не го повали.
Тялото на Берем се срина върху него, но той не забеляза. Отчаяно се бореше да освободи оръжието си и да замахне отново. Почувства нечии силни ръце да го сграбчват, но в лудостта си ги отблъсна. Най-накрая освободи меча си и загледа как Берем пада на земята. Кръв бликаше от ужасната рана точно под зеления скъпоценен камък, който блестеше с нечестив пламък в гърдите му.
Дочу зад себе си дълбок, кънтящ глас, разплакани молби и остър скръбен писък. Ядосан, той се обърна, за да разбере кои се опитват да му попречат. Видя едър мъж с покрусено лице и червенокосо момиче с обляни от сълзи страни. Не познаваше никой от тях. И тогава пред него се появи един много стар човек. Лицето му беше спокойно, неостаряващите очи — пълни с мъка. Той му се усмихна нежно и сложи ръка на рамото му.