Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
Танис се промъкна след него без да мисли, убеден, че трябва да спре този луд старец и да му отнеме тялото на приятеля си. Изведнъж спря. Пред него се простираше нещо, което отначало взе за езеро — беше толкова неподвижно, че нищо не набръчкваше гладката му повърхност. После разбра, че това не е вода, а блестящ черен камък, чиято повърхност му бе излъскана до блясък. Простираше се пред Танис черен като нощта и когато погледна в дълбините му, видя звезди. Те бяха толкова ясни, че той погледна нагоре, за да се увери, че е късен следобед. Небето над него беше лазурно, студено и чисто. Нямаше нито звезди, нито слънце. Танис падна на колене до каменното езеро и още веднъж се загледа в полираната му повърхност. Видя звездите и три луни и сърцето му трепна, защото черната луна, която само могъщите Черни магове можеха да видят, се беше открила като черен кръг, изрязан в мрака. Виждаше дори празните места, където някога съзвездията на Кралицата на Мрака и Храбрия воин се бяха въртяли в небето.
Танис си спомни думите на Райстлин. „И двете ги няма. Тя е в Крин, Танис, и той е дошъл да се бие с нея…“
Когато вдигна очи, видя Физбан да стъпва върху черната каменна повърхност.
Той отчаяно се опита да ги последва, но не можеше да се принуди да пропълзи по студения камък, както не би скочил и в Бездната. Затова наблюдаваше безпомощно как магьосникът върви бавно, сякаш за да не събуди спящо дете в ръцете си, и как стигна центъра на блестящата черна повърхност.
— Физбан! — извика Танис.
Старецът не спря, дори не се обърна, а продължи да върху между греещите звезди. Танис почувства, че Таселхоф се промъква към него. Протегна се и стисна ръката му така, както беше стискал тази на Флинт.
Старият магьосник стигна средата на каменното езеро… и изчезна.
Танис рязко си пое дъх. Таселхоф понечи да хукне по черната огледална повърхност, но той го задържа.
— Не. Тас. Не можеш да го придружиш в това приключение. Още не. Трябва да останеш с мен. Сега аз имам нужда от теб.
Кендерът отстъпи, необичайно покорен, и посочи надолу.
— Виж, Танис — прошепна той с треперещ глас. — Съзвездието се е върнало.
Загледан в черното езеро, полуелфът видя, че съзвездието на Храбрия воин наистина се е завърнало. Звездите му заблешукаха, а после засияха ярко и изпълниха камъка със синьобялата си светлина. Танис бързо погледна нагоре, но небето над тях беше чисто, спокойно и празно.
Глава 4
Историята на Вечния.
— Танис! — извика Карамон.
— Берем?
Полуелфът внезапно си спомни какво беше направил, обърна се и се запрепъва по обсипаната с камъни земя към Карамон и Тика, които гледаха с ужас окървавения камък, където лежеше тялото. Внезапно Берем се размърда и изстена, но не от болка, а сякаш си спомняше болката. Притиснал с ръка гърдите си, той бавно се изправи. Единствените следи от ужасната рана бяха следите от кръв, но и те също изчезнаха пред очите им.
— Наричат го Вечния, не помните ли? — каза Танис на пребледнелия Карамон. — Стърм и аз го видяхме да умира в Пакс Таркас, погребан под тонове скали. Умирал е безброй пъти, за да възкръсне отново, и се кълне, че не знае защо. — Той отиде до Берем, който го наблюдаваше мрачно и зорко. — Но ти знаеш защо, нали? — попита Танис. Гласът му беше кротък, държанието — спокойно — Ти знаеш — повтори той — и сега ще ни кажеш. Животът на много хора може би зависи от това. Берем сведе поглед.
— Съжалявам… за приятеля ви. Опитах се да му помогна, но не можех нищо…
— Знам — преглътна Танис. — И аз съжалявам… за това, което направих. Аз… аз не видях… не разбрах…
Но още докато изговаряше думите, осъзна, че лъже. Беше видял, но само онова, което искаше да види. Колко пъти в живота му е ставало така? Колко от онова, което е видял, е било опорочено от собствения му ум? Не беше разбрал Берем, защото не искаше да го разбере! За него той олицетворяваше ОНЕЗИ мрачни тайни, скрити в собствената му душа, които мразеше. Беше го убил, но в действителност прониза с меча самия себе си.
И през тази рана сякаш се беше изцедила отвратителната отрова, която разяждаше душата му. Сега раната можеше да зарасне. Скръбта и съжалението от смъртта на Флинт бяха като успокоителен балсам, който му напомняше за доброто, за висшите идеали. Танис се чувстваше най-после освободен от тъмните сенки на вината си. Каквото и да беше станало, той направи всичко възможно, за да помогне, да поправи нещата. Беше правил грешки, но сега можеше да продължи напред.
Вероятно Берем съзря това в очите му, защото в погледа му имаше мъка и състрадание. Изведнъж каза: