Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Това беше истинското стратегическо значение на „Пътеката на Хо Ши Мин“ — нейната сигурност. През войната северновиетнамците можеха да използват Лаос и Камбоджа като убежища. Въпреки че тези убежища никога не бяха абсолютно сигурни, Съединените щати и съюзниците им бяха силно ограничени в способността си да ги атакуват.
Фактически най-добрата възможност за затапване на „Пътеката“ съществуваше вероятно в ранния стадий от съществуването й. През 1961 и 1962 г. това съществуване започна да се долавя, но то не изглеждаше фактор във войната. Може би 1 500 северновиетнамски войници месечно се промъкнаха надолу в Юга, което беше незначителен брой в сравнение с десетките хиляди месечно (включително с танкове и други тежки оръжия), които по-късно използваха „Пътеката“. В резултат на това малцина от командването гледаха сериозно на проблема и това отношение не се промени, докато не стана прекалено късно да се направи нещо за „Пътеката“ без разполагането на значителни войски, но тогава политически съображения вече изключваха всякакъв шанс за такова разполагане. Това беше голяма грешка. Друг пропуск бе убеждението на повечето американски военни командири, че войната ще бъде решена от масирана огнева мощ и традиционни сили. Виетконг и северновиетнамците не приемаха тази концепция. За тях войната на моменти бе конвенционална, в други — „народна“, и в трети — партизанска, те избираха този тип бойни действия, който им осигуряваше най-голямо предимство и беше в наш ущърб.
Може да се твърди, че ако Съединените щати или Южен Виетнам бяха открили начин за окончателно блокиране на „Пътеката на Хо Ши Мин“ през 1962 или 1963 г., тогава масираната американска интервенция след три или четири години по-късно можеше да не се случи и войната във Виетнам щеше да се развие по-благоприятно.
„Бяла звезда“
През 1961 г., в началото на краткото си президентство, Джон Кенеди беше изправен пред бъркотия в Лаос — отчасти бунтовническа съпротива, подкрепяна от комунистите, отчасти династични борби между съперничещите си принцове и отчасти присвояване на властта от военните лидери. Всичко това се усложняваше поради многоликия етнически състав на населението в страната. Освен с етническите лаосци провинцията бе населена с полупримитивните племена кха и мео, които лаосците презираха и подозираха. Въпреки че туземците нерядко бяха превъзходни войници, лаосците не желаеха да ги въоръжават или обучават.
Първоначалната борба за власт в Лаос последва Женевската конференция от 1954 г., която даде независимост на страната. От едната страна беше кралското управление на Лаос, оглавявано официално от крал титуляр, но в действителност ръководено от неутралния принц Сувана Фума. От другата страна бяха комунистическите въстаници, Патет Лао, водени от природения брат на Сувана Фума принц Суфановонг и подкрепяни от северновиетнамците (въпреки че те винаги се интересуваха повече от Южен Виетнам). До 1959 г. Патет Лао окупираха двете северни провинции и се опитваха да разширят тази база. От 1959 до 1961 г. след серия военни преврати и контрапреврати ситуацията се усложни още повече от появата на дясна сила под командването на генерал Фуми Носаван, който завзе властта през декември същата година. Неутралните загубиха подкрепата на Съединените щати (която се прехвърли към генерал Носаван) и преминаха към Патет Лао, молейки същевременно Съветите за помощ. Руснаците бяха готови да я предоставят — макар по-голямата част от помощта им логично да отиде при комунистите.
Според класическата „теория на доминото“ „ние трябваше да направим нещо за Лаос“. Ако страната паднеше в ръцете на комунистите, нямаше ли да го последват Южен Виетнам, Камбоджа и Тайланд? Въпреки че историята опроверга „теорията на доминото“, тогава тя изглеждаше твърде смислена.
По-рано през 1961 г., след изтеглянето на френската военна мисия в Лаос през 1960 г., специалните сили на Съединените щати бяха официално допуснати в Лаос — присъствието им вече не беше тайно; те можеха да носят американски униформи, включително зелените си барети, и бяха изпратени там от новообразуваната Съветническа група за военна помощ на САЩ Лаос (СГВП Лаос) като мобилни екипи за обучение „Бяла звезда“.