Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
През лятото мъглата, която ме обвиваше и се грижеше за спокойствието ми, се разкъса само два пъти, запокитвайки ме срещу стена, която на свой ред ме запрати на земята. Първия път, защото й беше дошъл мензисът. Нямах особено желание да предприемам каквото и да било и тя ненадейно реши, че ще спя на креслото, където прекарах кошмарна нощ, потискайки с мъка нетърпението си. Вторият инцидент се случи една вечер, когато ме беше възбудила почти до лудост. Съдейки по подскоците й и по писъците, които надаваше, по старанието, което бях вложил, за да изтръгна от гърдите й въздишки на сластна изнемога, а и по намигването, с което ме бе дарила, налапвайки члена ми, бях сметнал, че ми се разрешават някои волности, които дотогава не си бях позволявал. Тя мигновено скочи от креслото и изтича в банята, където я чух да храчи, да кашля и да се дави, сякаш в гърлото й беше заседнала кост. Бях потресен. Не смеех дори да попитам какво й става. Изскочи от банята, побесняла от гняв: „Не си го позволявай никога повече! Да не съм ти някоя курва?“
Такава беше. Едно обичаше, друго не. Но ако се изключат тези две злополучни спречквания, изкарахме лятото без истории, като всеки ден — вече облечени, разбира се — брояхме спестените пари или кръстосвахме улиците, оглеждайки паркираните край тротоара коли.
Веднъж, когато се бях заврял наполовина под един фолксваген костенурка, срещнахме Давид.
— За Бога, мислех, че вече сте покойници! — възкликна той.
Последната ни среща датираше от престоя ми в болницата, където лежах с перфорирано черво и със стомашна сонда. Два месеца по-късно появата му ми подейства като шок. Изпитах желание да го грабна в прегръдките си и същевременно да си плюя на петите.
— За покойници се чувстваме по-скоро добре — отвърна Ана доста хладно.
Тя не хранеше особени симпатии към познатите ми, независимо дали бяха близки или далечни. Смяташе, че ако искам да постигна нещо, трябва да скъсам с миналото. Казваше, че повечето от приятелите й били в отпуск, но че щяла да ме запознае с тях след завръщането им. И че изобщо не трябвало да се притеснявам за това — щял съм не само да си създам нови приятелства, но и нищо нямало да загубя.
Усещах, че бърза да се чупи. Гледах Давид с ръце в джобовете и свита между раменете глава.
— Е, хубаво… Ами тогава… — промърмори той, канейки се да продължи пътя си.
И едва бе помръднал, когато думите бликнаха от устата ми:
— А ти? Ти как си?
Не беше шепот, бях ги изрекъл с много по-силен глас, отколкото обикновено, при това съвършено неволно. Беше доста смело от моя страна. Нямаше нужда да поглеждам Ана, за да знам, че стиска зъби в мълчаливо негодувание. Но усмивката на Давид определено си заслужаваше скандала, който щях да изям.
— Бива — отвърна той. — Но защо не се виждаме повече?
Увлечен в порива си, аз му дадох телефонния си номер.
Очаквах гнева Господен да се стовари върху главата ми, ала вместо това видях, че Ана бързо се отдалечава, докато мислех, че е все още зад гърба ми.
— За бога, обаждай ми се! — подхвърлих на Давид, преди да се втурна подире й в припадащия здрач.
Тя искаше бунгалото на Белуши. Заявих на Оли, че е изключено. Не знам дали причината беше в идиотските идеи, които постоянно й хрумваха, или вече не можех да я понасям, но фактът бе налице — нещата между мен и Джулета не вървяха много добре.
В Сан Диего едва не я оставих да се удави. Доста умувах, преди да се надигна от шезлонга. После отидох да предупредя спасителя, че на дъното на басейна има някакво момиче. Дори не се постарах да разбера какво й се бе случило.
Сетне поехме на север. В Кармел тя пожела да обядва в Hog’s Breath — ресторанта на Клинт Ийстуд, и заяви, че е готова да чака половин час, за да се уреди с място сред наливащите се с вино туристи, доволни и предоволни, че се намират тук, и до един с червени и лъщящи като маймунски задник лица. Не можах да я убедя, че ако наистина държи да седне, би трябвало да дойде извън туристическия сезон, когато е много по-спокойно. Направо изпадна в истерия. Показах й табелата — резбована върху черно дърво глиганска глава — и се настаних отсреща в един чудесен мексикански ресторант. Малко преди това, в Биг Сър, бе решила, че мястото не е достатъчно оживено.
Когато се присъединихме към Sinn Fein Ballet, изпитах почти облекчение. Най-сетне си отдъхнах от компанията й. В сравнение с нея да понасяш трийсет души бе истинско удоволствие. Ако не беше Оли, щеше да е наистина кошмарно. Или пък щях да я натъпча до козирката с упойващи лекарства и да я изоставя някъде край пътя.