Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Тя много бързо ми намери работа. Искаше да изкарам шофьорска книжка, да си купим кола и да можем да пътуваме през почивните дни. Не виждах нищо кой знае колко вълнуващо в това, но подозирах, че прищявката й предполага издигането ми на по-горно ниво. Очевидно един тип на висота не върви пеша и притежава чекова книжка. А и аз исках всичко, което искаше тя. Не ме интересуваше нищо друго.
Свирех в един бар от осем вечерта до един след полунощ. Собственикът й беше приятел. Когато ме видя за първи път, той се подсмихна, но щом седнах пред пианото, изсумтя: „По дяволите!“ — и ме нае още същата вечер. Ана бе горда с мен и на излизане ме хвана за ръка.
Когато нощем се прибирах, тя ме чакаше. Прекрачех ли прага на апартамента, мигновено забравях за какво бях мислил през деня. Оставях на масата всички припечелени през нощта пари — бяхме решили, че ще купя колата със заплатата си, а бакшишите ще покриват всекидневните ни разходи. Смътно съзнавах, че оставям много повече от необходимото, но въпреки това се подчинявах с усмивка. Обикновено тя седеше в креслото до малка двайсет и пет ватова лампа с тъмен абажур, който покриваше допълнително с вестник под предлог, че изглежда ужасно.
Това означаваше, че е без грим, че пристегнатата й с панделка коса я лишава от прикритието на кичурите и че е облечена с вехт небесносин пеньоар от синтетична тъкан на ромбчета. Намазаното й за нощта лице лъщеше като мушама. Стаята бе изпълнена с аромата на всевъзможни кремове и лосиони. Но аз не споделях мнението й, харесвах я и така. Е, може би не беше чак толкова красива, колкото сутрин, когато тръгваше на работа — тогава дори бе прекалено красива според мен, особено като се има предвид, че не аз се възползвах от това, — но си казвах, че поне не ми се прави на интересна и точно по тази причина ми харесваше.
Винаги изкачвах шестте етажа тичешком. Докато изпразвах джобовете си, виждах как пеньоарът й бавно се разтваря. Тя се отпускаше в креслото, протягаше крака и тялото й се разкриваше пред мен изведнъж, само ръцете й оставаха в ръкавите. Колкото и да бях свикнал с тази гледка, толкова голота ме изкарваше от равновесие. Белотата на плътта й ме заливаше за броени секунди и усещах онова нещо, което ме задушаваше, което ме обсебваше, превръщаше ме в роб, лишаваше ме напълно от воля и ме подчиняваше на властта й. Ала това ни най-малко не ме притесняваше, дори напротив — нагаждах се чудесно към него. И ако случайно й хрумнеше да ми върне свободата, със сигурност щях да я умолявам отново да ме окове. Нямах желание да разсъждавам по този въпрос. Дори и да беше отрова, исках кръвта ми до капка да се пропие с нея.
Разтваряше бедра. Навлажняваше пръстите си със слюнка и започваше да мастурбира, наблюдавайки ефекта, който това оказваше върху мен. Бях се научил да не бързам. За разлика от Рамона, която не искаше нищо от мен и се подчиняваше на настроенията ми, Ана не ми позволяваше да правя каквото ми скимне. Трябваше да изчакам да се погали малко, преди да се намеся, и задължително да я гледам, но аз и никога не пропусках да го правя. С наближаването на оргазма лицето й се изкривяваше, бузите й се зачервяваха, усмивката й се превръщаше в гримаса, след което хвърляше една възглавница на пода и с ръмжене ме подканяше да се настаня между краката й. Шептеше: „Искаш да ме лижеш, нали?“ или „Знам, че умираш от желание!“, на което веднъж бях отговорил: „Как позна?“, но шегата не й хареса и вече предпочитах да си мълча. Нямах нищо против малките й мании, просто исках да проникна във всички нейни тайни, да разбера всичко. И тя ме бе научила как точно трябва да го правя, до най-малки подробности. Оказа се, че не е чак толкова просто, колкото си представях — бе истинска часовникарска работа, деликатна и точна. „Разбери — казваше ми, — това не ти е като да ближеш сладолед!“
Правехме го всяка вечер. То обсебваше мислите ми поне час преди това и започвах да припявам на пианото с унесен поглед. За мен дните не представляваха никакъв интерес, живеех единствено заради момента, в който отново се озовавахме сами, в който прекрачвах прага на апартамента и коленичех между разтворените й крака. Не исках нищо повече. По телефона майка ми казваше: „Знам какво представлява това за теб. То е несъмнено опит, който трябва да придобиеш.“ Според мен не разбираше, че вече нищо не търся.