Превъзходството на Борн
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Серия: Jason Bourne #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кристиян Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Превъзходството на Борн». Краткое содержание книги:
Вашингтон, Лондон, Пекин — терор залива света: вицепремиерът на Китай е екзекутиран брутално от легендарния убиец. Държавни глави, тайпани, босове на престъпния свят — всички са изправени пред ужасни въпроси: С каква цел се е завърнал Борн? Кой му плаща? Кой е следващият в смъртоносния му списък?…
— Не — каза дипломатът, чиято тактика беше да използва скритите действия. — Давам ви време до осем часа тази вечер. Рисковано е, но ако можем да избегнем всички възможни конфликти, трябва да опитаме. Въздържаността е всичко. Опитайте, Лин. За Бога, опитайте.
— А след осем, господин посланик? Тогава какво?
— Тогава, майоре, ще заловим нашия хитър аташе и ще го накараме да говори. Бих предпочел да го използвам, без той да знае и без да се вдига шум, но залавянето на жената е по-важно. До осем часа, майор Лин.
— Ще направя всичко възможно.
— А ако грешим — продължи Хавиланд, сякаш Лин не беше отговорил, — ако този Нелсън е използван и не знае нищо, искам да се нарушат всички възможни правила. Не ме интересува как ще го направите и колко ще струват всички подкупи и боклуците, които трябва да си набавите, за да свършите работата. Искам камери, подслушване на телефоните, електронно наблюдение върху всеки от персонала на това консулство. Някой там знае къде е тя. Някой я укрива.
— Кетрин, Джон се обажда — каза Нелсън от уличния автомат на Албърт Роуд.
— Колко хубаво, че се обаждаш — бързо отговори Стейпълс. — Беше много изморителен следобед, но хайде тези дни да се срещнем и да пийнем по нещо. Ще ми бъде много приятно да те видя след толкова месеци и ще мога да чуя за Канбера. Но сега ми кажи едно нещо. Права ли бях за онова…
— Трябва да те видя, Кетрин.
— Поне намек?
— Трябва да те видя. Свободна ли си?
— След четирийсет и пет минути имам среща.
— Тогава по-късно, около пет. Има едно място в „Уанчай“ на Глоусестър, което се казва „Маймунското дърво“.
— Знам го. Ще бъда там.
Джон Нелсън затвори. Нямаше какво да прави, освен да се върне в офиса. След разговора със заместник-секретаря на Държавния департамент Едуард Макалистър той не можеше да отсъства цели три часа. Обстоятелствата не го позволяваха. Той знаеше, че Макалистър е прекарал седем години в Хонконг и се е върнал обратно само месеци преди неговото пристигане. Защо беше отново тук? Защо във „Виктория Пийк“ специално беше освободена къща и посланик Хавиланд се беше заселил там? И накрая защо Кетрин беше така изплашена? На нея той дължеше своя живот, но все пак трябваше да получи някои отговори. Трябваше да вземе решение.
Източниците на Лин Уенцзу се оказаха неизчерпаеми. Още първият го наведе на размисъл. Инспектор Балантайн както обикновено отговаряше на въпроса с въпрос. Беше влудяващо, тъй като трудността да разбереш дали прехваленият инспектор от Скотланд Ярд знае нещо относно обсъждания обект, нарастваше с всяка минута. В настоящия случай обектът беше американският аташе Джон Нелсън.
— Няколко пъти съм го виждал — беше казал Балантайн. — Русо момче. Говори вашето линго.
— Моето „линго“ ли?
— Ами да, малко от нас го владееха дори по време на опиумната война. Интересен период от историята, нали, майоре?
— Опиумната война ли? Аз ви говорех за аташето Джон Нелсън.
— О, има някаква връзка, така ли?
— С кое, инспекторе?
— С опиумната война.
— Ако имаше, той щеше да е на сто и петдесет години, а в това досие пише, че е на трийсет и две.
— Така ли? Толкова млад?
Но Балантайн беше направил няколко паузи, прекалено много, за да бъде Лин доволен. Независимо дали старото куче знаеше нещо, той нямаше да го разкрие.
Телефонът иззвъня; Лин бързо вдигна слушалката.
— Да?
— Нашият обект отиде до крайната спирка на зъбчатата железница и оттам взе такси за „Уанчай“. Сега е в кафенето „Маймунското дърво“. Аз съм с него. Държа го под око.
— Някой присъедини ли се към него?
— Не, но той поиска маса за двама.
— Идвам възможно най-бързо. Ако трябва да напуснеш мястото, ще се свържа по радиотелефона. Ти си в седма кола, нали?
— Седма кола, сър… чакайте! Към масата му отива някаква жена. Той става.
— Познаваш ли я?
— Много е тъмно. Не.
— Плати на келнера. Кажи му да забави поръчката. Аз идвам с нашата линейка.
— Кетрин, дължа ти толкова много и искам да ти помогна с каквото мога, но трябва да знам повече от онова, което ми каза.
— Има връзка, нали? Хавиланд и Мари Сен Жак.
— Няма да потвърдя това, не мога да го потвърдя — защото не съм говорил с Хавиланд. Но говорих с друг човек, човек, за когото съм слушал много — страхотен мозък, — но и той звучеше отчаяно както ти снощи.
— Снощи на отчаяна ли ти приличах? — попита Стейпълс, като прокара пръсти през прошарената си коса. — Не знаех.
— Е, хайде. Може би не самите думи, колкото начинът, по който говореше. Това беше под повърхността. Звучеше като мен, когато ми даде снимките. Повярвай ми, мога да различавам тези неща.