Вечна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вечна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рейдж е най-страховитият боец в Братството, а също и най-сексапилният. Излъчването му на филмова звезда му е спечелило прякора „Холивуд“. Но зад привлекателната му външност се крие чудовище. При силен гняв, болка или неудовлетвореност Рейдж приема формата на смъртоносно създание, което той не е в състояние да контролира и всеки, намиращ се около него в този момент, е изложен на истинска опасност…
Мери Лус се озовава в света на вампирите случайно. Застигната от коварна болест, която изпива живота й, тя не търси любовта. Но Рейдж успява да събуди у нея неудържима страст и тя се превръща в единственото същество, което е способно да укроти звяра в него. За да я задържи до себе си и да я спаси от болестта, той е готов на отчаяни жертви. А в това време враговете им стягат обръча си около тях…
- Братко, да ти дадем ли нещо, което да облекчи болката? Гласът на Рейдж прозвуча неестествено.
- Нищо. Така с по-добре. Знаеш правилата. Мери... Къде е Мери?
Тя отиде до леглото и взе отпуснатата му ръка в своята. Притисна устни до кокалчетата на пръстите му и осъзна, че робата му е в перфектно състояние - не беше нито изцапана, нито разкъсана. Което означаваше, че не е бил с нея, когато е пострадал. Някой го беше облякъл след това.
Жестоката интуиция й подсказа да протегне ръка към кожения шнур, който опасваше кръста му. Разхлаби го и разтвори робата. Бе покрит с бинтове от ключиците до хълбоците. Кръвта бе избила през тях - шокиращо яркочервена.
Страхуваше се да погледне, но трябваше да знае. Подръпна нежно едно ъгълче и надникна.
- Мили Боже! - Олюля се и един от братята я хвана. - Как се е случило това?
Отново никой не й отговори. Тя отблъсна онзи, който я държеше, и ги изгледа. Стояха неподвижни, втренчили погледи в Рейдж...
Болката им беше силна като неговата. Господи, нима биха могли...
Онзи с козята брадичка срещна погледа й. Да, те са били.
- Вие сте му причинили това - изсъска тя. - Вие!
- Да - отговори мъжът със слънчевите очила. - Но не е твоя работа.
- Копелета.
Рейдж издаде неясен звук, после прочисти гърлото си.
- Оставете ни.
- Ще дойдем по-късно да видим как си, Холивуд - каза красавецът с дългата многоцветна коса. - Имаш ли нужда от нещо?
- Имаш предвид друго, освен присаждане на кожа? - Рейдж се усмихна леко, размърда се и трепна от болка.
Тя загледа силните им гърбове, докато минаваха през вратата. Тези проклети... животни.
- Мери? - прошепна Рейдж. - Мери.
Тя се застави да си възвърне самообладанието. Гневът й към онези негодници нямаше с нищо да му помогне.
Сведе поглед към него, преглътна яростта си и каза:
- Ще ми позволиш ли да извикам онзи лекар, за когото ми говореше? Как му беше името?
- Не.
Искаше й се да го посъветва да се откаже от типичната за мъжете геройска поза. Но знаеше, че ще й се противопостави, а спорът бе последното, от което той имаше нужда в този момент.
- С робата ли искаш да останеш?
- Не, съблечи ме. Ако можеш да понесеш вида ми.
- Не се тревожи за това.
Развърза връвта и свали черната коприна. Искаше й се да крещи, като го гледаше как извива тялото си, за да й помогне, и стене от болка. Когато свършиха, от раните му отново потече кръв.
Красивите завивки ще бъдат съсипани, помисли си тя. Но пет пари не давам.
- Изгубил си много кръв. - Мери сгъна тежката роба.
- Знам. - Той затвори очи и отпусна глава върху възглавниците. През тялото му преминаха няколко конвулсии, които го разтърсиха толкова силно, че дори матракът под него заигра.
Тя хвърли робата във ваната и се върна в спалнята.
- Почистиха ли раните, преди да ги превържат?
- Не знам.
- Вероятно трябва да проверя.
- Дай ми един час. Дотогава кървенето ще спре. - Пое си дълбоко дъх и направи гримаса. - Мери... Трябваше да го направят.
- Какво? - Тя се наведе към него.
- Това. Аз не съм... - Отново пое дълбоко дъх и нададе стон. - Не изпитвай гняв към тях.
По дяволите. Как ли пък не.
- Мери - каза той твърдо, втренчил поглед в нея. - Аз не им дадох избор.
- Какво си направил?
- Вече всичко свърши. И ти не трябва да им се сърдиш. - Погледът му също се опитваше да я убеди.
Но тя можеше да изпитва каквото пожелае към онези копелета.
- Мери?
- Не се тревожи. - Тя го погали по бузата. Искаше й се да може да измие кръвта от лицето му. Но дори леката ласка го накара да трепне и тя отдръпна ръка. - Ще ми позволиш ли да ти донеса нещо?
- Просто ми говори. Почети ми...
До дисковете му бяха подредени и няколко нови книги. Взе втория том на Хари Потър и дръпна един стол до леглото. Отначало й бе трудно да се концентрира в текста, защото непрекъснато следеше дишането му, но накрая откри правилния ритъм. Както и той. Започна да диша по-бавно и спазмите престанаха.
Накрая заспа и тя затвори книгата. Челото му бе свъсено, устните - бледи и стиснати. Болката го измъчваше и в съня му и това не й даваше покой. Мери усети как изминалите години се стопяват. Озова се отново в миналото. Видя спалнята на майка си с жълтите стени. В ноздрите й отно-во нахлу мириса на дезинфектанти. И чу накъсаното й, отчаяно дишане. Ето че пак се повтаря, помисли си тя. Друго легло. Друго страдание. Безпомощност. Огледа се и погледът й се сиря на „Мадоната с младенеца" над шкафа. Тук картината бе просто произведение на изкуството, а не икона, част от достойна за музей колекция и предмет, който служи единствено за украса. Така че нямаше защо да изпитва омраза към нея. Не изпитваше и страх. Със статуята на Мадоната в стаята на майка й беше различно. Мери я ненавиждаше и в мига, в който тялото на Сиси Лус бе изнесено от дома й, парчето гипс се озова в гаража. На Мери не й стигна смелост да я строши, макар че й се искаше. На следващата сутрин занесе статуетката в храма „Света Богородица" и я остави там. Направи същото и с разпятието. Когато потегляше от паркинга пред църквата, ликуваше, че бе пратила Бог по дяволите. Триумфът, който я изпълваше, бе единственото позитивно чувство, което я бе завладявало от много дълго време. То обаче не бе траяло дълго. Когато се върна у дома си, виждаше единствено петното на стената, където бе висяло разпятието, и чистото петно на пода, където бе стояла статуетката.