Сянката на планината

пространство бяха наредени тежки боксови чували и круши с пружини. В единия край имаше

оформен облицован с винил коридор, широк колкото да се разминат двама души, който

водеше обратно към входа. Там тренираха бой с ножове.

В залата беше горещо. Ръмжене, стонове и болезнени викове пронизваха влажния въздух, наситен с адреналинова пот и с онзи силен, удрящ те чак в костите мирис на тестостерон.

Голяма част от живота си бях прекарал в мъжки компании. Десет години — по затвори, седем години в банди, двайсет години в тренировъчни зали, школи по карате, боксьорски

клубове, отбори по ръгби, рокерски банди и цялото ми юношество — в мъжко училище; повече от половината ми живот бе минал в изключително мъжка среда. В нея винаги съм се

чувствал добре. Това е един простичък свят, нужен е само един ключ за всяко кораво сърце: увереност.

Кимнах на мъжете, които тренираха на машините, извадих калъфите с ножовете, затъкнати отзад в джинсите, и ги сложих заедно с парите, ключовете, часовника и сгънатата

си риза на широка дървена табуретка.

Затегнах един широк щангистки кожен колан на кръста си, метнах кърпата и се заех да

редувам серии от трицепсови разгъвания и бицепсово сгъване. След трийсет минути ръцете

ми бяха здраво напомпани. Събрах си нещата и се упътих към коридора за тренировки с

ножове.

В онези години преди всеки уличен обирджия да се въоръжи с пистолет, на техниката на

боя с ножове се гледаше много сериозно. Майсторите, преподаващи бой с нож, бяха култ за

младите гангстери и към тях се отнасяха със същата почит, с каквато и към членовете на

Съвета на Санджай.

Хатода — мъжът, който от две години ме обучаваше, бе учил и Ишмит, предводителя на

Велоубийците, който бе препредал уменията му на своите хора. Майсторът на ножа тъкмо

излизаше от коридора с един млад боец, когото наричаха Ловкия.

Двамата ме поздравиха с усмивки и ми стиснаха сърдечно ръката. Младият гангстер, изтощен, ала щастлив, побърза да се извини и се запъти към душовете.

— Добро момче — рече Хатода на хинди, докато го изпращахме с поглед. — И е роден

да върти ножа, дано никога не се посрами с него.

Последната фраза беше нещо като заклинание, на което Хатода учеше учениците си.

Повторих го рефлексивно в множествено число, както правехме всички:

— Дано никога не се посрамим с него.

Хатода бе сикх[42] от свещения град Амритсар. На младини попаднал на лоша компания, после зарязал училището и повечето си време прекарвал с местната банда. След един

въоръжен обир се стигнало до конфликт с водача на общността и семейството му се отрекло

от него. За да има мир, принудили и бандата му да го прогони.

Сам и без пукнат грош заминал за Бомбай, където бил привлечен от Кадербай. Той

изпратил младия сикх да чиракува при Ганешбай, последния от майсторите на боя с ножове, започнал заедно с Кадербай в началото на шейсетте.