Света троица [Войните на Розите-2]

Синът на Йорк се зае с шлема си и се заоплаква с приглушен глас, че това нещо се е огънало. Натискаше го все по-силно, докато накрая металът проскърца и нещо щракна, като отвътре се показа освободеното му и зачервено лице с грива от рошава черна коса.

— Божичко, мислех си, че няма никога да се махне! Ще трябва да накарам оръжейника да го погледне, преди да го сложа отново. Видя ли ме, Ричард? Капитан Тролоп? А, сър Робърт! Моля, седнете до мен! Видяхте ли последния? Можех да го хвърля надалеч. Но пък той за малко да ми докопа крака, ако беше по-силен, за да го вдигне.

Уорик надушваше миризмата на бира, силна и сладка, в дъха на графа, както беше задъхан. Подаде пълна халба в облечените му с железни ръкавици ръце и наблюдаваше развеселен как Едуард я пресуши на един дъх, дори присви устни, за да улови пяната по тях. Странно беше усещането да гледаш нагоре към някого, когато и двамата сте седнали. След последното внезапно израстване на височина Едуард бе развил такива яки мускули, че дори опитни воини свеждаха поглед към краката си в негово присъствие. В комбинация с младостта му това можеше да го превърне в чудовище за околните, ако не беше добродушният му нрав. Неведнъж Тролоп го беше сравнявал с мастифите на Кале — огромни кучета, донесени там от Англия преди около век, за да се развъжда породата. Тези едри зверове не носеха никакво зло в себе си, може би защото нямаше куче, дето да ги сплаши.

Докато Уорик се терзаеше над писмата на баща си, с които той го бе извикал обратно у дома, най-големият син на Йорк сякаш приемаше всичко като велика авантюра, която се коренеше в желанието му да се види пак с майка си и баща си. Уорик премига, когато Марч се оригна шумно, и се зачуди дали не бива да му припомни, че поведението от гарнизона едва ли ще бъде подходящо за дворцовите среди. Поклати глава и се усмихна иронично. На трийсет години той не беше нито баща на Едуард, нито баща на кой да е друг младеж, макар че може би му се щеше да е така. Имаше две дъщери, оставени на грижите на жена му, и като погледнеше този син гигант, трудно бе да не го жегне съжаление. Но той не се поддаде на тъгата. Все още имаше време да отгледа цяла сюрия момчета и, честно казано, чувстваше Едуард по-скоро като по-малък брат, който се нуждаеше от неговото одобрение за всичко, което вършеше.