Света троица [Войните на Розите-2]

Тази мисъл го върна към необикновения му син, който се завърна с Уорик преди две нощи. Струваше му се, че ще се пръсне от гордост само щом видя исполинската фигура на Едуард. Никой от другите му синове не можеше да се похвали с такава височина и мускулатура. Най-малкият бе все така изкривен, макар че, вече седемгодишен, малкият Ричард най-сетне се бе научил да стиска челюст и да не вика от болка. Контрастът между синовете му се очертаваше най-ярко сега и той бе похвалил Едуард на едно от тържествата, зървайки за миг как Ричард наблюдава и двамата. Тогава той отпъди с ръка смръщеното момче, тъй като имаха твърде важни неща за обсъждане. Родът Йорк едва ли някога е бил по-силен — с такъв воин за наследник в момент, когато опасността е най-голяма.

Йорк посегна за каната с вино от Малмси, която бе поставил внимателно върху амбразурата. Пиян беше, знаеше го, но пък само за една нощ чувстваше, че има право да притъпи страстите сред войниците си, да ги остави да се отпуснат, докато той стоеше на студа и пресушаваше чаша след чаша. Гарнизонът от Кале май беше донесъл у дома доста положителни неща. Уорик сякаш също бе станал по-твърд за периода, прекаран в чужбина. Синът на Солсбъри беше оползотворил добре времето си, като нападаше чуждоземни кораби в Ламанша, съдове от Испания и Любек, или пък от други държави, чиито капитани се осмеляваха да изложат на риск корабите си близо до брега. По преценка на Йорк Уорик се бе превърнал във водач, вместо просто да бъде мъж, който е наследил титлата си чрез брак. Нямаше човек, който да го види и да постави под въпрос правото му отново да командва.

— А срещу нас — нищо и никакви лебеди и антилопи — промърмори Йорк. Двете хиляди на Уорик бяха зърнали движещи се колони, когато наближаваха земите около Лъдлоу. Не ги бяха предизвикали, не и при толкова многобройна армия, но истината беше, че страната бе във война и Йорк нямаше представа от числеността на онези, дето щяха да застанат насреща му. Благодареше на Бога, че двамата със Солсбъри се бяха събрали и бяха обучили толкова много воини през годините на мир. След като той пристигне, щяха заедно да имат седемхилядна армия, достатъчна, за да застанат срещу куп „Храбреци“, сглупили да се подведат по романтичните си идеали и благоволението на кралицата.

Пиянството му се вкисели и той се зачуди дали Маргарет ще завърже съпруга си за някой кон, за да го показва наоколо, докато мъжете го приветстват. Дразнеше го фактът, че Кенилуърт беше крепост, затворена както за шпиони, така и за вестители. Откъде да знае например дали кралят не се е възстановил от болестта си до степен, в която може да язди под знамената. Тази мисъл го мъчеше като леден нож, забит между ребрата, и той отпи отново, като довърши каната и почувства главата си замаяна. Можеше да се довери на Солсбъри и Уорик. Имаше доверие на сина си и на мъжете от Кале, които бе довел в Лъдлоу. Останалата част от страната щеше единствено да види, че отново са заплашили краля. Щяха да шепнат в ушите му епитета „предател“, където и да отидеше, но не и ако изпълнеше най-черните им опасения и вземеше трона за себе си.