Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
Фебус Равенга свали от стената на бараката една дървена вила.
— Лайното винаги ще си остане лайно — каза той. — И накрая пак ще се озове при лайната.
Той наведе вилата и натисна Мус. По главата. Мус с пляскане изскочи на повърхността, като кашляше и плюеше. Равенга му позволи да покашля известно време и да си поеме въздух, след което отново го потопи. Но този път наистина надълбоко.
След като повтори тази операция няколко пъти, захвърли вилата настрани.
— Оставете го там — нареди той. — Нека сам се измъкне.
— Няма да е лесно — рече преценяващо Тарп. — Ще отнеме време.
— Нека отнеме. Не е спешно.
Глава шестнайсета
À mon retour (eh! je m‘en désespère),
Tu m‘as reçu d‘un baiser tout glacé.
Pierre de Ronsard[33]
Опъналата платна новиградска шхуна „Пандора Парви“, която влизаше в пристанището, беше наистина прекрасен кораб. Красив и бърз, помисли си Гералт, докато слизаше по трапа на оживената крайбрежна улица. Беше видял шхуната в Новиград, поразпита и научи, че е напуснала Новиград цели два дни по-късно от галерата „Стинта“, с която беше пристигнал той. Въпреки това „Пандора Парви“ беше пристигнала в Керак почти по същото време. „Може би си струва да почакам и да отпътувам с тази шхуна — помисли си той. — А и кой знае, може през двата допълнителни дни в Новиград да успея да се сдобия с някаква информация.“
Напразни съмнения, реши накрая той. Но кой знае. Каквото станало — станало, нищо не може да се промени. И няма смисъл да го мисли.
Той погледна за последен път към шхуната, фара, морето и мрачните буреносни облаци на хоризонта. След това закрачи бързо към града.
Носачите тъкмо изнасяха от вилата изящна лектика с филигранена конструкция и лилави завеси. Явно беше вторник, сряда или четвъртък. През тези дни Лита Нейд приемаше пациентки, а те, състоятелни дами от висшето общество, по принцип използваха точно такива лектики.
Портиерът го пусна, без да каже нито дума. И постъпи добре. Гералт не беше в особено добро настроение и сигурно щеше да му каже една-две думи. А може би дори три или четири.
Вътрешното дворче беше пусто, водата във фонтана тихо ромолеше. На малахитова масичка бяха поставени гарафа и чаши. Гералт безцеремонно си наля.
Когато вдигна поглед, видя Мозаик. В бяла престилка. Бледа. Със зализана коса.
— Това си ти — каза тя. — Върна се.
— Със сигурност съм аз — сухо потвърди той. — Несъмнено съм се върнал. А това вино определено е леко прокиснало.
— Аз също се радвам да те видя.
— Корал вкъщи ли е? И ако е вкъщи, къде е?
— Преди малко я видях между краката на една пациентка — сви рамене тя. — Със сигурност все още е там.
— Фактически ти нямаш друг избор, Мозаик — тихо каза той, като я гледаше в очите. — Трябва да станеш магьосница. Всъщност имаш огромни способности и заложби. Острият ти ум няма да бъде оценен в тъкачницата. Още по-малко в бардака.
— Уча се и се развивам. — Тя не отместваше поглед. — И вече не плача в ъгъла. Наплаках се. Този етап мина.
— Не, заблуждаваш се. Тепърва ти предстои още много. И сарказмът няма да те защити. Особено ако е изкуствен и зле изкопиран. Но стига за това, не ми е работа да те уча как да живееш. Къде се намира Корал, те питах.
— Тук. Добре дошъл.
Магьосницата се появи като призрак иззад завесата. Също като Мозаик, тя беше облечена с бяла престилка, червената ѝ коса беше прибрана под ленена шапчица, която при обичайни обстоятелства би изглеждала смешна. Но обстоятелствата не бяха обичайни и смехът щеше да е неуместен, необходима му беше секунда, за да го осъзнае.
Тя се приближи и безмълвно го целуна по бузата. Устните ѝ бяха хладни. А под очите имаше тъмни кръгове.
Миришеше на лекарства. И на нещо, което използваше за дезинфекция. Мирисът беше противен, отблъскващ, на болница. Мирис, предизвикващ тревога.
— Ще се видим утре — изпревари го тя. — Утре ще ми разкажеш всичко.
— Утре.
Тя го погледна и това беше поглед от далечно разстояние, през разделящата ги пропаст от времена и събития. Трябваше му секунда, за да разбере колко дълбока е тази пропаст и колко ги бяха отчуждили събитията.
33
Така отчаяно желаех да се върна, а ти ми даде само ледена целувка. Пиер дьо Ронсар — Б. пр.