Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
Разнесе се викът на съгледвача. След него се развикаха Кобин и останалите моряци. Зад гъсталака от тръстика и див ориз внезапно се показаха колиби със сламени покриви. Всички видяха накачените да съхнат мрежи. Жълтият пясък на плаж. Пристан. А по-нататък, зад дърветата на носа, широкото течение на реката под синьото небе.
— Река! Река! Най-после!
Викаха всички. Моряците, Петру Кобин, Ван Флит. Само Гералт и Адарио Бах не се присъединиха към хора.
Мълчеше дори Пудлорак, който стискаше здраво щурвала.
— Какво правиш? — развика се Кобин. — Къде ни откарваш? Към реката давай! Натам! Към реката!
— Не се получава. — В гласа на капитана се долавяше отчаяние и безсилие. — Намираме се в безветрие, корабът почти не слуша руля, а течението става все по-силно. Дрейфуваме, то ни влачи, носи ни обратно в ръкава. В блатото.
— Не!
Кобин изруга. И скочи зад борда. Заплува към брега.
След него наскачаха всички моряци, всичките, Гералт не успя да спре никого. Адарио Бах с усилие удържа на място готовия да скочи Ван Флит.
— Синьо небе — каза той. — Златист пясък. Река. Твърде е красиво, за да е истина. Значи не е.
Внезапно образът примигна. Изведнъж там, където допреди малко се виждаха рибарски къщички и златист плаж, а зад носа проблясваше река, вещерът за секунда зърна паяжина от лиани, които висяха до самата вода от клоните на мъртви дървета. Блатисти брегове, покрай които стърчаха кипарисови колена. Черна, изпускаща мехури дълбока вода. Море от водорасли. Безкраен лабиринт от протоци.
За миг видя онова, което скриваше прощалната илюзия на агуарата.
Плуващите изведнъж започнаха да крещят и да се суетят във водата. Един след друг започнаха да изчезват в нея.
Петру Кобин изскочи на повърхността, като крещеше и се опитваше да си поеме дъх, целият покрит с гърчещи се, тлъсти ивичести пиявици. После изчезна отново под водата и повече не се появи.
— Гералт!
Адарио Бах придърпа с кука лодката, която беше оцеляла след сблъсъка с крокодила. И сега се носеше до борда на кораба. Джуджето скочи в нея и пое от ръцете на Гералт все още вцепенения Ван Флит.
— Капитане!
Пудлорак им помаха с шапката си.
— Не, господин вещер! Няма да изоставя кораба, ще го откарам до пристанището, каквото и да ми струва! Ако ли не, ще легна заедно с него на дъното! Прощавайте!
„Пророк Лобода“ се понесе спокойно и величествено, навлезе в ръкава и се скри в него.
Адарио Бах си плю на дланите, наведе се и се хвана за греблата. Лодката се понесе стремително напред.
— Накъде?
— Към синята вода, която видяхме, зад плитчината. Реката е там. Сигурен съм. Ще гребем към фарватера, ще срещнем някой кораб. Ако пък не ни се получи, ще гребем чак до Новиград.
— Пудлорак…
— Ще се справи. Ако му е писано.
Кевенард ван Флит хленчеше. Адарио гребеше.
Небето притъмня. Някъде в далечината се чу протяжен гръм.
— Буря иде — каза джуджето. — Ще подгизнем, по дяволите.
Гералт изсумтя. А после започна да се смее. От душа, искрено. И заразително. Само след миг вече се смееха и двамата.
Адарио гребеше със силни, равномерни движения. Лодката се носеше по водата като стрела.
— Гребеш така — каза Гералт, като бършеше избилите от смеха сълзи, — сякаш цял живот само с това си се занимавал. А пък аз си мислех, че джуджетата си нямат представа нито от платна, нито от плаване.
— Жертва си на стереотипите.
Интерлюдия
Четири дни по-късно
Аукционната къща на братя Борсоди се намираше на площада до улица Главна, която всъщност беше главната пътна артерия на Новиград, свързваща пазара с Храма на Вечния огън. В началото на своята кариера братята търгуваха с коне и овце, тогава притежаваха само един навес в предградията. Четиридесет и две години по-късно аукционната къща се помещаваше във впечатляваща триетажна сграда в най-престижния район на града. Бизнесът все така си оставаше в ръцете на семейството, но експонатите, които се предлагаха на търг, вече бяха скъпоценни камъни, предимно диаманти, както и произведения на изкуството, антики и колекционерски предмети. Търговете се провеждаха веднъж на три месеца, обикновено в петък.
Днес аукционната зала беше препълнена почти до пръсване. По преценка на Антея Дерис присъстваха поне сто души.
Шумът и говорът утихнаха. Аукционерът зае мястото си на масата. Абнер де Наварет.
Както обикновено, той изглеждаше прекрасно в черния си кадифен кафтан и златната брокатена жилетка. На благородството на външността и лицето му можеха да завидят принцове, а на осанката и маниерите му — аристократите. За никого не беше тайна, че Абнер де Наварет всъщност е аристократ, прогонен от семейството си заради пиянство, разврат и поквара. Ако не беше семейство Борсоди, Абнер де Наварет щеше да е принуден да проси. Но Борсодите се нуждаеха от аукционер с излъчването на аристократ. А в това отношение никой от кандидатите не можеше да се мери с Абнер де Наварет.