Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Не отричам. Но ако…
— Ще помисля и ще взема решение — не позволи Гералт на барда да завърши изречението си. — Освен това по принцип нищо не ме задължава да присъствам на кралската сватба в качеството ми на телохранител, тъй като Егмунд и следователят не намериха мечовете ми, а точно такова беше условието. Но не изключвам и изпълнението на молбата на принца. Всичко сочи натам, че ще са ми нужни съвсем нови мечове, изготвени по поръчка. А това ще струва скъпо. О, какво да ти кажа. Да идем някъде да хапнем. И да пийнем.
— При Равенга, в „Natura“?
— Не днес. Днес ми се ще нещо простичко, естествено, некомплицирано и искрено. Ако ме разбираш какво имам предвид.
— Естествено, че разбирам. — Лютичето се изправи. — Да отидем към морето, в Палмира. Знам едно местенце. Там предлагат херинга, водка и рибена супа, на която викат „петле“. Не се смей! Наистина така се казва.
— Да се казва както ще. Да вървим.
Мостът над Адалате беше блокиран, по него се придвижваше колона от товарни каруци и група конници, които гонеха неоседлани коне. На Гералт и Лютичето им се наложи да чакат встрани от пътя.
Кавалкадата завършваше самотен ездач на червеникавокафява кобила. Кобилата тръсна глава и поздрави Гералт с протяжно изцвилване.
— Плотка!
— Здравей, вещерю. — Конникът свали качулката си и откри лицето си. — Аз всъщност при теб идвах. Макар да не се надявах, че толкова бързо ще се срещнем.
— Здравей, Пинети.
Пинети скочи от седлото. Гералт забеляза, че е въоръжен. Което беше доста странно, защото магьосниците много рядко носеха оръжия. На обкования си с месинг колан Пинети носеше меч в украсена ножница. Там имаше и кама, солидна и широка.
Вещерът пое от ръката на магьосника повода на Плотка, погали муцуната и гривата на кобилата. Пинети свали ръкавиците си и ги затъкна в колана си.
— Моля да ме извиниш, маестро Лютиче — каза той, — но бих искал да остана насаме с Гералт. Онова, което трябва да му кажа, е предназначено само за неговите уши.
— Гералт — наежи се Лютичето — няма тайни от мен.
— Знам. Много подробности за личния му живот съм научил от твоите балади.
— Ама…
— Лютиче — прекъсна го вещерът, — иди се поразходи. Благодаря ти — каза той на магьосника, когато останаха сами. — Благодаря ти, че ми доведе кобилата, Пинети.
— Забелязах колко си привързан към нея — отвърна магьосникът. — Затова, когато я намерих в Сошница…
— Бил си в Сошница?
— Бяхме. Повика ни констабъл Торквил.
— Видяхте ли…
— Видяхме — рязко го прекъсна Пинети. — Всичко видяхме. Не мога да разбера, вещерю. Не мога да разбера. Защо не го посече? Там, на място? Постъпил си, смея да заявя, не особено мъдро.
„Знам — помисли си Гералт, като се въздържа да отговори. — Знам, разбира се. Оказах се твърде глупав, за да използвам предоставената ми от съдбата възможност. И как ли щеше да ми навреди това, просто поредният труп на сметката ми. Какво значение има това за един наемен убиец? И какво ми пречеше да бъда твой инструмент? Та аз винаги съм бил нечий инструмент. Трябваше да стисна зъби и да направя онова, което трябва.“
— Сигурно ще се изненадаш — погледна го в очите Пинети, — но двамата с Харлан веднага се втурнахме на помощ. Предположихме, че я очакваш от нас. Заловихме Дегерлунд на следващия ден, докато се разправяше с някаква случайна банда.
„Заловили сте го — въздържа се от отговор на глас вещерът. — И му прекършихте веднага врата? Тъй като сте по-умни от мен, не повторихте грешката ми? Уви. Ако беше така, сега нямаше да изглеждаш по този начин, Гуинкамп.“
— Ние не сме убийци — рече със запъване магьосникът и се изчерви. — Отведохме го в Рисберг. И там избухнаха безредици… Всички бяха против нас. За наша изненада Ортолан беше доста сдържан, а ние точно от него очаквахме най-лошото. Но Бирута Икарти, Сандовал, дори Зангенис, който дотогава ни поддържаше… Изслушахме дълги лекции за солидарността, за братството, за лоялността. Разбрахме, че само най-големите негодници изпращат срещу събрат наемен убиец, и колко ниско трябва да падне някой, че да изпрати срещу побратим вещер. От долни подбуди. От ревност към таланта му, от завист към научните му постижения и успехи.
„Споменаването за инцидента в Погорие, за четиридесет и четирите трупа, не е помогнало с нищо — въздържа се отново от отговор вещерът. — Ако не се смята свиването на рамене. И вероятно многословна лекция за науката, която изисква жертви. За целта, която оправдава средствата.“
— Дегерлунд — продължи Пинети — застана пред комисията и изслуша тежкото порицание. За практикуването на гоеция, за убитите от демоните хора. Държа се надменно, очевидно разчиташе на намесата на Ортолан. Но Ортолан сякаш беше забравил за него, беше се отдал изцяло на най-новата си страст: разработка на формула за високоефективен и универсален тор, който да извърши революция в селското стопанство. Когато разбра, че може да разчита само на себе си, Дегерлунд смени тона. На плачлив и жалостив. Изкара се жертва. Както на собствените си амбиции, така и на магическия си талант, благодарение на който бил призовал толкова могъщ демон, че не можел да го контролира. Закле се, че ще престане да се занимава с гоеция, че никога повече няма да се докосне до нея. Че ще се посвети изцяло на изследванията в полза на човешкия род, на трансхуманизма, видообразуването, интрогресията и генетичните модификации.