Законът за трите отрицания
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #24
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1009-0
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Законът за трите отрицания». Краткое содержание книги:
— Валерий! Най-сетне те открих! Тук е пълно с народ — не можеш да си проправиш път.
Той се обърна и видя Любочка, финансовата директорка на „Планета“ и по-малка сестра на Анита.
— Сам ли си? А къде е Лариса?
— Тя работи — сухо отговори Ритер. — Лара не обича да си отвлича вниманието, когато я е споходил прилив на трудов ентусиазъм. А ти тук с кавалер ли си?
— И аз съм сама — усмихна се Люба, но на него му се стори, че устните й трепнаха, сякаш тя ей сега ще се разплаче.
— Добре, ще бъдеш моя дама за тази вечер. Да ти донеса ли нещо? За пиене, за хапване?…
— Не искам алкохол, ще се прибирам с колата. Някаква водичка, газирана… — неуверено помоли Люба.
— Може би сок? Или кафе?
— Може и сок. Вишнев. Мисля, че там има. Или от праскови.
— А за ядене?
— Нищо не искам, Валерий, не съм гладна.
Ритер взе сок за нея, а за себе си — уиски, и започна да си проправя път през плътната тълпа към Люба, като отдалече я търсеше с поглед. По вида й не можеш да кажеш, че не е гладна. А по-скоро, че от безпокойство не може да преглътне и залък. Въпреки грижливо положения грим, Люба не изглеждаше добре и красивите сенки не скриваха угасналия поглед, а пудрата само подчертаваше дълбоките гънки около носа и скръбно отпуснатите ъгълчета на устните. Дори скъпият костюм, който обикновено плътно очертаваше нейната пухкава заоблена фигурка, изглеждаше като увиснал върху манекен, сякаш й бе по-голям с два номера.
— Изглеждаш прекрасно — бодро заяви Ритер и й подаде чашата със сока. — Много си отслабнала. Или костюмът те прави толкова стройна?
— Ами, изобщо не съм отслабнала, ако се вярва на кантара, още нося всичките си килограми.
Тя отпи от сока и се постара да се усмихне, но измъченият вид на застиналите й устни не остана скрит за Валерий.
— Тогава ще го кажа другояче. Много зле изглеждаш, Люба. Случило ли се е нещо? Да не си болна?
Ритер никога без особена нужда не прибягваше до глупости като деликатност и тактичност. Някои го смятаха за грубоват, а самият той наричаше тази черта на характера си прямота.
Някъде съвсем наблизо гръмна оркестър, който бе абсолютно невъзможно да надвикаш, и Люба вместо отговор само поклати глава.
— Я да се отдръпнем — високо каза Ритер право в ухото й.
Тя мълчаливо кимна и го последва. Дори походката й беше станала някак тежка и неуверена, отбеляза си Валерий, а винаги ходеше леко и стремително, сякаш тичаше срещу нещо неизвестно, но необикновено приятно.
Успяха да намерят свободна маса по-далече от музикантите; вярно, до нея можеха само да стоят прави, но това все пак бе по-добре, отколкото да обикалят залата с чаши и чинии в ръце. Нито да се здрависаш с някого, нито да се отпуснеш.
— Ако не искаш да говориш за неприятностите си, недей. Кажи ми само мога ли да ти помогна с нещо?
— Не, Валера.
Той мълчаливо преглътна това „Валера“, макар че в друг момент непременно щеше да я поправи и да й напомни, че не понася да го наричат с умалителни имена.
— Добре де, аз не мога да ти бъда полезен. А изобщо някой може ли? Ако да, бих ти помогнал да намерим такъв човек.
— Благодаря, Валера. Никой не може да ми помогне. Благодаря ти за грижите, но аз сама ще… Трябва да се справям сама.
„Сигурно е любовна история — помисли си Ритер. — В такива случаи наистина никой не може да помогне. Напразно й се натрапвам“.
— Ще се справиш — с пресилена увереност каза той и леко потупа Люба по ръката, — та ти си умна и силна. Всичко ще мине, всичко ще се забрави, повярвай ми. Я да ти донеса есетра, много е вкусна, вече я опитах.
И без да дочака нито съгласие, нито отказ, Валерий решително тръгна към бюфета. Но когато той се върна при масата, Люба я нямаше. Високата чаша от тънко стъкло с недопит вишнев сок стоеше в компанията на празната ниска дебелостенна чаша, от която Ритер бе пил уиски. В пепелника димеше цигара със следи от червеникавокафяво червило по филтъра. Къде ли е хукнала Любаша, без да дочака есетрата и без да си допуши цигарата? Сигурно е в тоалетната, плаче там. Нищо, ще се наплаче и ще се върне.