Законът за трите отрицания
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #24
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1009-0
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Законът за трите отрицания». Краткое содержание книги:
Към края на работното време в кабинета й надникна Серьожка Зарубин.
— Слушай, Павловна, нали си ни най-умната…
— Аз съм ви най-болната — прекъсна го Настя. — Чу ли какво каза началникът сутринта? Имай добрината и се отнеси с разбиране.
— Добре де, ти си ни най-болната, затова обясни ми, че съм тъп и необразован, защо все пак психоложката Аничкова е отказала на Волкова? Защото аз разбирам всичко в този случай, само това не го разбирам.
— Че какво толкова има за разбиране? Волкова е искала да хване брат си за ръка и да открие всичките му слаби места, та да знае кое да притисне, за да го накара да й се подчини.
— Това ние с теб го разбираме, но нали тя е казала на Аничкова, че иска да помогне на брат си. Нима е лошо да научиш човека на някои похвати, та да може да помага на другите?
— Серьожа, можеш да помагаш само тогава, когато те молят за това. А Ритер не е молил сестра си за никаква помощ. Чувстваш ли разликата?
— А защо не бива да се помага, ако не те молят?
— Има такъв закон.
— Закон ли? Това е нещо ново. Какъв е този закон?
— Никога не прави, не говори и не мисли нищо, за което не те молят.
— За пръв път го чувам — каза Зарубин. — Откъде ги учиш тези неща? Това е някаква глупост! Как да не правиш нещо, ако не те молят за него? Нас, между другото, престъпниците също не ни молят да ги ловим, но нали ги ловим и… нищо, дори получаваме заплата за това. Ти, Павловна, нещо много се префърцуни.
— Може би — не се захвана да спори тя. — На пръв поглед наистина звучи странно. Но колкото повече мислиш за това, толкова по-добре разбираш, че е правилно.
Тя излезе от сградата на Градското управление на вътрешните работи към осем и нещо вечерта и с удоволствие си помисли как ще се прибере вкъщи, в гарсониерата си на „Шчолковская“. Роднините бяха прибрали от болницата своя сполучливо опериран син и благополучно си бяха заминали за родния град. Сега тя отново живееше в обичайната си обстановка, всеки ден се виждаше с мъжа си и спеше на любимия си диван.
Но преди да отиде на „Шчолковская“, ще свърши още една работа. Тя чувства, че е просто необходимо да направи това. Нужно е не на кого да е, а на нея самата.
Пред входа на метрото Настя кули огромен букет цветя и отиде на улица „Леснорядская“, където живееше Павел Дюжин. Дълго звъня и чака на вратата, но никой не отвори. Можеше да звънне на мобилния на Павел, но защо? Какво щеше да се промени? И без това тя вече направи каквото искаше.
Настя позвъни на съседния апартамент. Отвори й млада жена с бебе на ръце.
— Извинете за безпокойството, мога ли да оставя у вас тези цветя за Павел Дюжин?
— За Паша ли? — Жената разцъфна в усмивка. — Разбира се, оставете ги. Днес те ще се приберат късно, отидоха на театър.
Настя извади от чантата си бележник, откъсна един лист, написа: „От благодарна ученичка“, и го пъхна в средата на букета.
— Само гледайте да не изпадне бележката — помоли тя младата майка.
— Разбира се, разбира се. Всичко ще му предам.
Докато вървеше към метрото, Настя мислено си повтаряше: „Благодаря ти. Паша, за познанието. Благодаря ти за всичко, на което ме научи. Благодаря ти, че те има“.
И изведнъж неочаквано се улови, че мисли:
„Аз съм абсолютно щастлива“.
Ама не, веднага се поправи Настя, не може да бъдеш абсолютно щастлива просто ей така, без никаква причина. Не може. Няма начин.
Не.
Или пък може?
Септември 2002 — януари 2003 г.