Законът за трите отрицания

Разбира се, майка му мислеше само за това какво ще се случи, когато снаха й се прибере. А на Ритер му беше все едно какво ще се случи, стига тя най-сетне да се прибере. Само да се намери. Или поне да се обади.

Трябва да отиде в ателието, да отключи със своя ключ и да погледне какво става там. Може би Ларка е сглупила да вземе голяма доза и сега лежи там сама, в безсъзнание, и няма кой да й помогне?

Тази мисъл му бе хрумвала неведнъж през целия ден и Ритер вече бе посягал за палтото си с намерението да тръгва, но изплуваше отвратителната картина, когато неочаквано влезе в ателието заедно с Анита, и отново окачваше палтото в гардероба и се връщаше в кабинета. Не, не е готов да се сблъска с това още веднъж. А може да има и нещо по-лошо, например не една партньорка, а няколко. Или групов секс, разюздана оргия. Защо му е да вижда това? Достатъчно е, че напълно допуска: това е възможно. Той разбира защо става това и знае кой е виновен. Не Ларка, а той самият. Той не направи всичко възможно, за да й помогне, а тя, глупачката, може да си помогне сама единствено по този идиотски начин, като подсилва въображението си с наркотици и изпитва здравината на емоциите си.

Но ако й се е случило нещастие и тя се нуждае от помощ? „Трябва да вървя“, повтаряше си Ритер, докато бързо си проправяше път през тълпата и машинално поздравяваше познати. Трябва да върви. Ще спре пред вратата и ще се ослуша. Ако там има шум и веселие, значи всичко е относително наред с жена му, тогава той незабелязано ще се обърне и ще си тръгне. Ако е тихо, внимателно ще отвори вратата и ще влезе. Само ще погледне. Няма да прави сцени, няма да гони никого, няма да крещи и да размахва ръце. Има нужда само да се убеди, че Лара не се нуждае от помощ, че е жива. Дори ще се постарае никой да не го усети. Само ще се убеди, ще се успокои и веднага ще си тръгне.

А ако я няма в ателието? Какво ще прави тогава?

По дългия коридор, покрай ресторанти и бутици, Ритер крачеше към гардероба, като продължаваше автоматично да отговаря на поздрави и да стиска ръце. Пред него се мярна познат костюм. Любаша?

Настигна я вече в гардероба, когато Люба трескаво пъхаше ръце в ръкавите на дългия си шлифер.

— Тръгваш ли си? — попита я учудено.

— Също като теб — през зъби отговори тя, без да го поглежда.

— Аз имам спешна работа — кой знае защо, започна да се оправдава той. — И после, все лак съм гостенин, това не е мой празник. А ти работиш в „Планета“…

— Аз работя като майка, имам малки деца.

Люба изглеждаше или разтревожена, или сърдита — Ритер не можа да разбере. Но и не му се искаше да се замисля сега: той си има свои проблеми, дано си реши тях, а настроението на Любаша ще се оправи от само себе си.

Към изхода вървяха заедно. И не си казаха нито дума, докато не се озоваха на стълбището пред хотела. Ритер се обади на шофьора си и му нареди да дойде пред входа.