Законът за трите отрицания

— О, нима? — вдигна вежди Исканцев. — Откъде, ако може да попитам?

— От личните книжа на Аничкова. Тя наистина не е разказвала нищо на когото и да било, но е правила бележки за себе си. И на мен ми е нужно да разговарям подробно с тези хора.

— Защо? Какво могат да знаят те за убийството? Или подозирате някого от тях? Глупости! — решително отсече Исканцев. — За какво му е на някого да убива своя психолог?

— Е, и вие пък сега, недейте така — побърза да го успокои Селуянов. — Ние не подозираме в нищо никого от тях. Но обстоятелствата са се стекли така, че всички те са били на сеанси при Аничкова в навечерието и в деня на смъртта й. И може би тя им е казала нещо, например за заплахи или че я шантажират, или че се страхува от нещо, или че някакви странни събития стават в живота й. За нас е важна всяка дреболия, включително за настроението, в каквото е била Аничкова преди убийството. Но ако аз започна да викам тези хора в милицията или да разговарям с тях в помещението на фирмата, всички ще разберат защо се интересувам именно от тях и ще бъде нарушена въпросната конфиденциалност, за която вие сте така загрижен. И струва мк се, аз знам как да разговарям с тях, за да не предизвикам у никого излишни въпроси.

Селуянов лъжеше вдъхновено и без запъване. Никой от служителите на „Планета“ не бе ходил при Аничкова нито в деня на убийството, нито предишния ден. Всички, с които тя бе общувала през последните дни преди гибелта си, вече по десет пъти бяха разпитани от детективите и много внимателно — от следователя. Галина Василевна не се бе оплаквала на никого нито от заплахи, нито от шантаж, нито от странни събития, била весела, жизнерадостна и приветлива, както винаги.

Трябваше му обаче хитър и незабележим начин да се добере до Любов Григоревна Кабалкина, която си бе уговорила среща с Аничкова, а после, кой знае защо, бе рошила да скрие този факт. Защо ли? От кого да го скрие? Та нали Аничкова и бездруго не би казала на никого.

Кабалкина има нещо общо с убийството на кинезиоложката. Но по това, че не се е скрила, а спокойно продължава да ходи на работа, личи, че не се опасява много за съдбата си. Сега не е зле да се успокои съвсем, нали от момента на убийството минаха две седмици, а никой с пръст не я е пипнал, не са й задали нито един въпрос. Значи й се е разминало. Значи името й не е изплувало и тя може да не се притеснява. Тя знае каква е репутацията на Аничкова, значи е сигурна, че никой от служителите на „Планета“ не знае нищо за нейното единствено посещение. А самата Кабалкина естествено на никого нищо не е казвала и сега е напълно сигурна, че унищоженият лист от бележника окончателно е решил всичките й проблеми. Никой никога няма да може да я свърже с кинезиоложката.

Затова не бива да се притеснява.

Но за какво може да й е потрябвало да убива Аничкова? Какво може да се е случило между тях? Каква тайна, от разгласяването на която толкова се е страхувала Кабалкина, ги е свързвала? А нали Аничкова е умеела да пази чужди тайни, тя пред никого не би се изтървала — каквото и да й е наговорила Кабалкина, в каквито и откровения да се е впуснала. Странно, много странно!