Триумфът на кралицата [bg]

Заедно се отдалечихме доста от замъка, там, където дърветата по речния бряг започваха да стават по-гъсти. Дадох камата си на Нийв, за да може да отреже тръна, без да докосва бодилите, и заработихме в тревожно мълчание, пълнейки кошницата.

Бях на колене, борейки се с един упорит трън, когато чух звук от прекършване на клонка в гъсталака. И нямаше да се разтревожа, ако Неси не бе започнала да ръмжи до мен: козината на тила ѝ настръхна, зъбите ѝ се оголиха.

— Неси — прошепнах, но надникнах в сенките на храсталака, в гъстата плетеница от храсти и дървета. Студено предупреждение полъхна надолу по гръбнака ми, когато почувствах изнервящия поглед на скрити очи.

В онзи гъсталак имаше някой и той ме наблюдаваше.

Неси започна да лае, остро и гневно, и направи още една крачка към гъсталака.

Всяко косъмче по тялото ми настръхна и аз с усилие се изправих на крака.

— Нийв! Нийв!

Сестра ми се втурна в сечището, идвайки от лявата ми страна. Потреперих от облекчение, когато я видях, все още с камата ми в пръстите си.

— Какво? Какво има? — Тя се задъха, забелязвайки как Неси продължи да ръмжи и да се промъква по-близо до сенките. — Звярът ли е?

— Звяр? — повторих като ехо.

— Звярът, който е нападнал Лиъм?

Погледнах обратно в гъсталака. Прииска ми се да ѝ кажа, че не е бил звяр. А човек.

Окачих кошницата със звезден трън на ръката си, а с другата ръка хванах сестра си.

— Хайде, трябва да се връщаме. Неси? Неси!

Кучето склони да ме послуша едва когато се увери, че се отдалечавам от опасността. Трите почти побягнахме от дърветата и излязохме на открито, в сивата светлина и рехавата слънчева светлина. Когато стигнахме до фоайето на замъка, едва си поемах дъх.

— Имаш ли собствена кама, Нийв? — попитах, когато тя се опита да ми върне малкото хладно оръжие.

— Не — отвърна тя. — Лорд Аленах ни забраняваше да имаме.

— Е, тази вече е твоя. — Повдигнах полите си да откопчая ножницата, прикрепена към крака ми. Подадох ѝ я и изчаках да се уверя, че я е прикрепила към бедрото си, с удобно прибраната вътре кама, скрита под роклята ѝ. — Носи я винаги. И ако някой те заплаши, искам да го порежеш тук или тук. — Посочих към врата ѝ и подмишницата ѝ.

Очите ѝ станаха огромни, но тя кимна, подчинявайки се на заповедта ми.

— А вие, мистрес?

— Аз ще си намеря друго хладно оръжие. — Докоснах ръката ѝ и я стиснах леко, за да я успокоя. — Не се отдалечавай никъде сама, дори когато отиваш от тъкачницата към замъка. Винаги моли някого да те придружи. Моля те.

— Заради звяра ли?

— Да.

Нийв правеше всичко по силите си да потуши страха си, да изглежда смела. Но виждах колко е бледа и разтревожена. Внимателно я дръпнах напред, за да я целуна леко по челото. Тя застина неподвижно под тази проява на привързаност и аз се упрекнах, задето прибързвам твърде много. Не така би постъпила господарката на дома Маккуин и видях, че я смущавам.