Перфектно отмъщение [bg]

50

Алън е долу, край езерото. Виждам фигурата му, осветена от високоволтовите лампи, разположени покрай брега. Все още прокапват редки, но едри капки дъжд. Алън изглежда не им обръща внимание и хвърля камъчета в развълнуваната вода.

— Съжалявам — казвам, избърсвам един шезлонг, сядам и вдигам крака.

Алън не отвръща нищо. Резен оранжева луна наднича между дърветата на върха на хълма, след което изчезва в облачния покров. Чувам на фона на свистенето на вятъра как хрущят камъчетата под стъпките на Алън по брега. Той хвърля още пет-шест камъчета във водата, преди да надвика вятъра и да каже:

— Какво все пак те накара да поканиш този тъпанар?

— Вината наистина не е на Андре — казвам. — Той си е такъв, какъвто е, а аз имам бизнес дела с него и с Рангъл. Да ти кажа истината, мисля, че ти добре се измъкна.

— Кой е казал, че искам да се измъкна? — пита той и се обръща с лице към мен. Капка дъжд потича по бузата му и той я избърсва.

Аз събирам длани.

— Алън — казвам тихо. — Това е космически кораб, готов за изстрелване. Ти искаш да бъдеш на борда му, защото е бърз и лъскав, и възбуждащ. Но който се качи на този красавец ще изгори още при напускането на площадката за изстрелване. И ти знаеш това. Знам, че го знаеш.

— Ти какво… планирал ли си го, или нещо такова?

— Разбира се, че не — отвръщам. — Но ще ти кажа истината. Не съм го и предотвратил, защото си мой приятел.

— Е, и какво? — казва той и се усмивка леко, поглежда към тъмното небе и сетне — отново към мен. — Сега два живота ли ти дължа?

— Не ми дължиш нищо.

— Имам чувството, че съм ти задължен, макар че ми се иска да те фрасна.

— О, значи сме яростни — казвам и сам хвърлям камъче, преди да се изправя.

— Това е от баща ми — отвръща той. — Ако човек го слуша, аз съм негов клонинг. Това ни кара с мама да се смеем.

— Твърде странно за майка ти, нали?

— Аха — отвръща той и свива рамене. — Дани Рангъл е на светлинни години от нея. Ще трябва да си го повтарям и при следващото момиче.

— Е — казвам, изправям се и поглеждам нагоре. — Време е да си лягам.

— Лека нощ.

Гледам от спалнята си как дъждът се усилва. За миг изгубвам силуета му в мъглата на пороя. След това прогизналата му фигура се появява от сивата мъгла и задната врата се затръшва. Забучават гръмове и мракът е пронизван от белите змии на светкавиците. Дърветата се накланят ниско и един от старите смърчове изпращява и се строшава с оръдеен изстрел.

Вслушвам се в нарастващата мощ на бурята и чакам до полунощ, преди да седна с чаша зелен чай и да стартирам компютъра. Вилейови са се сгушили в леглото си под синя светлина, от време на време ги осветяват ярко светкавиците отвън. Устата на Кристина е отворена, ръката й е преметната върху челото й. Самият Вилей се мята и се върти, мърмори нещо, хленчи като дете, изпаднало в треска. Очите му са отворени, но зяпат безучастно в тавана.