И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Ще пием със Светльо кафе. Влизаме в първото ресторантче. Прави, на тезгяха, четирима мъже на средна възраст играят карти. Щом са се хванали о картите в единадесет часа преди обяд, тия са от четирите процента, за които ми говориха в «Рейд Корпорейшън». Никой американец по това време няма да седне над купчина карти… Не са и дотам весели лицата им. Дори и на онези двамата от тях, които явно печелеха играта… Говорят руски, ние говорим български. Това не им прави никакво впечатление. Не ни и поглеждат. Щом сме тук, и ние сме като тях. Какво толкова да ни гледат? Ресторантчето е чисто. Много чисто. Тук няма «лабаво», както казваше Петър Нанков от нашия край… Кафето, което поръчваме, слабо ще напълни джоба на съдържателя, но и три кафета са нещо пред нищото, което е навсякъде около нас. Поради което момичето се усмихва, изслушва ни внимателно, като че ли поръчваме някакви много специални ястия, пак поклон и усмивка и се отдалечава. Ала веднага щом се обръща, съдбата изтрива усмивката му…
Иначе, мястото тук е повече от приятно. Да ходиш по тия скари, да гледаш тая тиха вода, да примижаваш на това първо, уютно слънце… Ако не беше тази тъга в очите на хората…
Оттук ще гоним Бронкс, Лошото е, че бензинът в колата на Светльо свършва, от ясно по-ясно е, че щем не щем, трябва да влезем в жив контакт със страшните обитатели на Бронкс… Въртим се около един площад, празен за този ранен час. И освен един негър с доста нечисти дрехи, нещо, което веднага се хвърля в очи, друга жива душа по площада засега не се вижда. Картината е същата, както в Харлем, само гдето изгорелите и непоправени сгради са повечко…
— Защо в Америка има толкова много пожари? — питам.
— Много от предметите, с които са пълни домовете на американците, са леснозапалими. И някои от строителните материали — също — отговаря Светльо.
Питаме негъра за бензиностанция и дори, за да говори с него, Светльо сваля стъклото на колата си…
— Абе, ти луд ли си — викам. — Не виждаш ли, че тоя, ако не убие днес двама души, не заспива вечер…
— Не виждам — казва той и направо пита за най-страшното: къде е самото сърце, центърът на Бронкс… Негърът обяснява, както всички в Америка обясняват. С усмивка, любезно, като че това е най-важната работа, която има на този свят да свърши… Не изважда нито нож, нито пищов — и аз, свит на седалката до Светльо, тревожно недоумявам защо се бави…
Светльо обаче си приказва с негъра най-приятелски и като получава най-точни обяснения, сме готови да тръгнем…
Негърът обаче прави нещо, което никъде, никога в Америка не видях друг да го направи. Видя, че Светльо пуши, и с доста извинения, го помоли за цигара…
Сега, викам си, ще стане каквото ще стане… В България, като иска някой с някого да се заяде, му иска цигара… Или го пита: «Колко е часът.» И мадама, който иска да сваля, прави същото… И когато са решили да те пребият, ти искат огънче и докато го подаваш, ти святкат един в лицето… Стана тя, каквато стана… леко поглеждам съпругата на Светльо, която е на задната седалка, и не мога да преценя и тя ли пребеля като мене…
Светльо подава не една цигара, а цялата кутия, негърът се разчеква, усмивката стига до ушите му, бие един поклон, ще счупи павето пред краката си…
И не се случи нищо друго… На бензиностанцията взехме бензин, тук той беше по-евтин отвсякъде другаде в Америка… Оттам по един «уей», по втори, извъртаме се, лутаме се. И пак гледаме улиците, гледаме къщите, занемарени, направо изоставени, ако ги сравним с онова, което е на десетина километра от тях, в сърцето на Ню Йорк. И с всичко останало в Америка. Виж, ако ги сравняваш с някои наши градове, да ме говорим пък с нашите гета, като «Факултето», с онова, което е зад тарабите в Казанлък и в квартал «Тракия» в Пловдив… О, господа българи, тук е едно място, където паради могат да се правят, където може да се доказва архитектура, монолитно строителство, да се дават примери за световни рекорди жилищна площ на американски каскет от населението… Няма панели, няма бараки… Здрави, макар и най-често безстопанствени, са жилищата… Копките по улиците обаче са по-малко, отколкото по някои централни булеварди на София, а купчините неприбран боклук не са в никакъв случаи по-големи, отколкото са около нашите контейнери в «Младост», когато «службите» ги забравят за по няколко дни…
Външно така изглеждат Харлем и Бронкс по това време на денонощието. Нощем не дойдох… Сигурно тогава става, каквото има да става тук… Но ако някой у нас замръкне у «Факултето»?… И девойче, ако се обърка из бараките, да не би да му се размине…