И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
— Карай — казвам — най-напред през Харлем… На него да му видя страшната слава, пък после още по-страшното — Бронкс.
Харлем е огромен квартал. В него живеят предимно черни, но тук-таме има и бели, испанци и латиноамериканци предимно. Изграден някога, този квартал е вече град. Но е строен солидно. Стените на къщите са дебели, тухлени, по много от тях мазилката отдавна е опадала, улиците са по-мръсни, доста по-мръсни, отколкото в Ню Йорк, но не по-мръсни, отколкото в голямата част от българските улици, да речем. Тук-таме имаше гробища за коли — доста опоскани гробища, или доста опоскани коли, което е едно и също… Забелязах на няколко места събрана смет, изхвърлени кашони от магазините, развалени портокали, празни тенекии, неприбрани от колите по чистотата… Видях тук-таме счупени прозорци по сградите. Видях изгорели и непоправени къщи. Из тях щъкаха насам-нататък хора. Имаше немалко захвърлени коли, както катастрофирали, както изгорели, поизбутани встрани от пътя, и тъй си стоят — година ли, две ли… Дълго шарихме из Харлем… Но колкото да ходихме, оттук нататък нищо компрометиращо американския империализъм, струва ми се, в тази част на Ню Йорк повече не видях… За сметка на това колективно решихме да видим «Литъл Одеса»… И тя е в Харлем. Тук пък е царството на руските емигранти. Евреи предимно, но не само… И тук магазин до магазина. И тази Одеса е като истинската… Само че черните са по-малко, белите повече. И доста от стоките бият на руско. Всякакви килими, някои от тях, казват, били откраднати, се продават тук, на прилични, за да не кажем, на ниски цени. И сребърни прибори, донесени от «Матушката», има. И мили матрьошки, и самовари, цяла Русия сякаш се е преселила в «Литъл Одеса». Говори се на руски, сергиите са излезнали чак на улицата. Не ми стана ясно откъде са купени тези хиляди тонове зеленчук, тези хиляди тонове плодове, това райско изобилие, изсипано в «Литъл Одеса» на най-ниски цени… Нямаме много време и с бърза крачка оброждаме този руски оазис, където емигрантската мъка и емигрантската надежда са приседнали една до друга. Срещаме типично руско момиче, което я има, я няма двайсет години. Хубаво… Контрастиращо на този общ, сякаш изпран женски фон…
Почти източно тържище е тази «Литъл Одеса». Само че, понеже е и американско, все пак е доста по-богато и сито и от най-богатите източни тържища. И много по-чисто… Магазините са наредени един до друг в продължение на километри. От едната и от другата страна на широката улица. По средата на улицата са извадени сергиите с всякакви дребни стоки и зеленчуци. Не знаеш къде да гледаш по-напред. Където погледнеш, все стока. И все хубава. И което е най-обидно — евтина…
Стоят тези руски душици — с еврейска, със смесена, с всякаква кръв — още много, много неусвоени от Америка. И самите те, неусвоили я още. Чуждеещи се, несръчни сякаш в тази страна на динамичния бизнес, носещи дълбоко в себе си руската безметежност и спокойствието на руските пазарища, някаква вътрешна печал, покорена от гоненето на долара, подсилена от неясното бъдеще. Защото тук те са много — десетки хиляди. Едни едва са стъпили вече на краката си, а идват и други… Присадката е трудна. Две епохи… Едната, ще не ще, трябва да отстъпи на другата. Защото е на нейна земя и трябва да живее по нейните закони. А в душата все още, и за колко ли дълго още, живее другата…
Още една руска територия посетихме. На самото крайбрежие на океана, там, където по липса на пясък са наредени дървени скари. Тук бронксчани, харлемчани, а че и нюйоркчани, като се постопли водата и като напече слънцето, идват да му се покажат. Бас слагам, че тези плажове тук са много весели и интересни. Какво кръвосмешение се подготвя по тези плажове, което, ако не още през деня, то най-късно вечерта се осъществява…
Но сега е още хладно. Слънцето е в първа младост, дървените скари са бели, измити, отпочинали си през зимата от боси нозе и от натежали дупета. Назад, на стотина метра, са магазините. По-скоро това са кафенета, ресторантчета, собственост главно на руски бежанци. Сега са празни, макар и отворени. Тъжно и самотно е в тях. Изнесли столове, един до друг са насядали възрастни евреи и си приказват. Стари хора са вече, много видели… Не говорят английски, не. Чист руски и тук, както беше и преди в «Литъл Одеса»… Може да се досети човек какво си говорят тези групички от хора, събрали се по трима-четирима: за Русия, за преустройството. Всеки е скътал своята си мъка, своята си горест по далечната земя… Защо е устроен така светът? Защо тези хора са тук?… Защо родината им ги е така напъдила?…