И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Случи ми се в следващите дни да мина още няколко пъти през този квартал, само че с кола. И късно нощем, и дори рано сутрин… Тази част на Фриско се оказа винаги една и съща — не й се доспива, не се уморява. Менят се хората, раждат се млади, умират стари. Същите са само тротоарите, светлините и веселото настроение на този квартал, който, независимо от хората, които животът подменя, като износени накладки на кола, си остава винаги един и същ…
Оказа се, че демагогът-американец си имал още тайни пътища за задоволяване на своето второ същество. Във всяка хотелска стая, то се знае, има телевизор. И че телевизорът е последен модел, също така мисля, не подлежи на съмнение, както и това, че моделите нови телевизори са много повече, отколкото завивките и леглата, оказали се за моя изненада доста стандартни и еднакви в цялата страна. Поради това, колкото и технически образован да бях, и с пускането и гасенето на телевизорите, както и с крановете в баните — имах известни проблеми… Ала, че има и един надпис, сложен върху телевизора кога дискретно, кога съвсем открито, скоро разконспирирах. Там е написано: «Муви» (кино), и са посочени каналите, на които можеш да си поръчваш «мувито»… А самото «муви» е порнография или сексуални филми, и когато на другия ден слезеш при момчето или момичето, което усмихнато и с чар ти отреже квитанцията, трябва героично да добавиш към цената на стаята и дванадесет доларчета за «мувито»… За да се убедиш, че и в Америка я знаят нашенската поговорка за удоволствието и заплащането му… Следващата вечер вече си преценяваш «муви» ли, или дванадесет доларчета да спестиш и да гледаш скучната американска телевизия, която в леглото те замеря и бие, като че си под душа, със своите десетки, втръсващи от повторение реклами.
Има и трети вариант за прекарване на вечерта в Америка, към които аз най-често прибягвах. Книжката… Затова пък си мислех, че като отида в Ню Йорк, там вече няма как да не попадна в царството на разврата. И то всякакъв. От оня на Уолстрийт — финансовия разврат, до другия от Петото, Шестото, Седмото и пр. авенюта. За Бродуей да не говорим. Там, вярвам, артистките ходят съвсем голи… Ами Харлем, ами Бронкс… Имена, светове… Идвали са до мене от приказка, от прочетено, от разкази на «всичко» видели и знаещи хора… И колко съм наплашен от тях… Харлем, Бронкс… Там, казваха ми, още като се покажеш на улицата, и черният незабавно ти тегли пищова… Затова бял човек в Бронкс не стъпвал, убиват го, само, за да си направят удоволствието. Или пък само защото е бял човек! Колкото и странно да е, и моята водачка, която се оказа, че и по Ню Йорк много си падала, и тя би отбой: «Там не обичам да ходя… Там не е за бели…» Намирам по телефона един български колега-журналист. Знае я той, Америката…
— О, Бронкс — казва ми. — Какво ще правиш там?… Черните само като видят бяла кола, и такава тапа ще ти направят, че жив няма да излезеш…
— На теб — казвам — случвало ли ти се е?…
— Да ти кажа право, само веднъж ходих малко след пристигането си. Но толкова работи съм слушал за този Бронкс, че не ми се стъпва там. И теб, в никакъв случай не те съветвам да ходиш.
В никакъв случай! Лесно му е на него. Ами като се върна утре в България и знаещите хора, интелигентите, като кажат — тъй и тъй, ти като ходи в Америка, видя ли там гетата, Харлем, Бронкс?… Какво да отговоря?… Не ги видях, защото ме беше страх. Че ти тогава какво си видял, щом там не си бил? А българската интелигенция е такава — тя всичко знае, което става по света, и освен това, ако не си видял онова, което българският интелигент си е наумил, той на момента може да те презре и въобще да му паднеш завинаги в очите.
Е, има и друг начин, знаем го ние, българските журналисти. Като нещичко попрочетем и нещичко като поизмислим — ще стане работата, уж сме били и видели…
Ала и този път се инатя, както и във Фриско, при ония юнаци… Да отида сам в Харлем и Бронкс, то се знае, и през ум не ми минава… Чак такъв герой — опазил ме господ… Виж с някой по-вещ човек… Ала де го?… Появява се. Появява се, гдето най-малко съм го очаквал… Светльо, младо момче, наше, син на мой съсед.
— Колко му е — казва Светльо най-неочаквано, като му казах проблема си. — След час идвам…
След час идва наистина. На задната седалка гледам и жена му. И не само млада, ами и хубава…
— Нея защо я подлагаме на такива рискове — питам… Ала Светльо е смелчага.
— Че аз — казва — в Бронкс си ходя много често…
— И досега нищо ли не ти се случи?…
— Ами, нищо такова, за каквото говорят…
И Светльо пришпорва малката си хонда, която е купил на старо с първата заплата, на това отгоре и с предизвикателен дипломатически номер…