Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))

— Това възможно ли е?

— Говореше се за това, отче абат.

— Правителството знае. Трябва да знае. Поне някои от правителството знаят. А ние не сме чули все още нищо. Предпазват ни от паника. Нима това не е тяхно дело? Маниаци! Вече петдесет години светът се намира в привично кризисно състояние. Петдесет? Какво говоря! Той е в привично критично състояние от момента на неговото сътворяване, но през последния половин век е в почти непоносимо критично състояние. И защо? Какво провокира това напрежение? Политиката? Икономиката? Влиянието на пренаселването? Различията в културата и убежденията? Задайте този въпрос на дузина експерти и ще получите дузина отговори. Сега отново Луцифер. Или човешкият род по своята същност е безумен, братко? Ако сме се родили безумни, каква надежда да възлагаме на небесата? Или това е само вяра? Или дори не е вяра? Да ми прости господ, това не го разбирам. Послушайте, Джошуа…

— Да, мой господарю?

— Щом привършите работата си, веднага елате тук… Тази радиограма — исках да изпратя брат Пат в града, да я изпрати по обикновената мрежа. Исках да сте при мен, когато се получи отговорът. Знаете ли какво съдържа тя?

Брат Джошуа поклати глава.

— „Quo peregrinatur grex.“

Монахът пребледня.

— Влиза в действие ли, домине?

— Не, опитвам се да си изясня в какво състояние е този план. Не казвайте никому. Елате при мен веднага, щом се освободите.

— Разбира се.

— Chris ’tecum.94

— Cum spiri ’tuo.95

Линията прекъсна, екранът угасна. В стаята беше топло, но Джошуа трепереше. Той погледна през прозореца и видя преждевременния здрач, запълнен с прах. Зад стената, издигната от бурята, по шосето не се виждаше нищо, освен ореоли от фаровете на автомобилите. След известно време осъзна, че някой стои пред вратите, там, където пътят се вливаше в главното шосе. Фигурата се открояваше като смътен силует всеки път, когато я осветяваха фаровете. Джошуа потръпна.

Силуетът несъмнено е на мисис Грейлис. Друго не се различаваше, но формата на забуления с качулка израстък върху лявото й рамо и наклонът на главата надясно правеха очертанията й уникални. Монахът дръпна завесите и изключи осветлението. Не че го отблъскваше уродството на старата жена — светът беше препълнен с такива генетични карикатури. На лявата му ръка още се забелязваше малък белег: в детството му бяха ампутирали шестия пръст. Но не му се искаше точно сега да си спомня за наследството на Diluvium Ignis, а мисис Грейлис беше една от най-богатите му наследници.

Той бутна с пръст глобуса върху бюрото си. Глобусът се завъртя. Къде? Къде точно? После го спря… още едно безумно гадаене.

Продължи да седи в канцеларията, защото се страхуваше да се върне „у дома“. „Домът“ се намираше оттатък шосето, в жилищните зали на древната постройка, в стените на която още имаше камъни, издялани от останките на цивилизацията, загинала преди осемнадесет столетия. Да пресечеш шосето, водещо към старото абатство, беше все едно да пресечеш вечността. Тук, в новото здание от стъкло и алуминий, той беше просто лаборант зад работната си маса, а всички събития — само явление, което трябва да се изследва по отношение на „какво“, без да се пита „защо“. От тази страна на пътя падането на Луцифер беше само заключение, получено чрез безстрастни аритметични изводи от резултатите от радиационните броячи, от неочаквания скок в показанията на сеизмографа. Но в старото абатство той преставаше да бъде лаборант и се превръщаше в монах на Христа, Книгоносец и Запомнящ от общността на Лейбовиц. Там имаше отговор на това „защо“ и абатът сам каза: „Елате при мен“.