Адската дупка

— Но да, скъпи татко — каза Кристиане.

— Ах, да, нежни думи под писмата на Юлиус. Но искам да кажа писма, адресирани до мен?

— Простете ми, татко, но аз ви писах преди два месеца и половина една дълга и неотложна изповед.

— Как? Нищо подобно не съм получавал — изненадан възкликна баронът. — Почакай малко. Да, преди два или три месеца действително пристигна един плик с печат от Хайделберг, но в него имаше само бял лист хартия. Дори писах на Юлиус, но той ми отговори, че не знае за какво става дума.

— О, сигурна съм, че сложих писмото в плика — каза Кристиане. — Още се виждам как го пиша и запечатвам на тази маса. Господи! Дали не го е взел?

— Кой? — живо попита баронът.

— Този, за когото ви пишех.

— Самуел Гелб?

— Да, Самуел Гелб, татко.

Настъпи мълчание. Зашеметена, Кристиане си мислеше за тази нова наглост на Самуел.

— Виждала ли си отново този Самуел? — попита той.

— За съжаление, да! Два пъти.

— Тук ли? — попита баронът.

— Не, навън — след кратко колебание отговори Кристиане.

Тя си спомни, че баронът изрично бе забранил на сина си да се среща със Самуел, и лъжеше, за да прикрие Юлиус.

— И какво ти каза Самуел? — отново попита баронът.

— Първия път ми повтори своите нагли предизвикателства.

— Нещастникът!

— Точно тогава ви писах, татко, за да ви помоля за помощ, за да ви повикам. Вторият път беше осем или десет дни по-късно, на публично представление.

Кристиане разказа на барона за преселването на студентите и за представлението на „Разбойниците“. Обясни всичко с женското си любопитство: тя пожелала да присъства на това представление заедно с Юлиус. Юлиус се съгласил, за да достави удоволствие на жена си. Впрочем Самуел, с когото бе разменила няколко думи след представлението, се бе заклел, че ще се появи пред нея само ако тя го повика. На следващия ден студентите си били тръгнали за Хайделберг.

— От два месеца — добави Кристиане — господин Самуел съвестно си държи на думата. Ето защо не ви писах повторно. През тези два месеца нито видът, нито споменът, нито дори и името на този човек са смущавали моето щастие. Защото в действителност никога не съм била по-щастлива и по-спокойна от сега. Вилхелм не е боледувал повече, а Юлиус не се поддава на тази отпуснатост, към която го бе тласнало усамотението, той, който беше свикнал на бурен и шумен живот. В крайна сметка — усмихнато добави Кристиане — и бащата, и синът са излекувани. А аз, която живея само чрез тях и съм половин Вилхелм и половин Юлиус, любовта на Юлиус и здравето на Вилхелм са цялото ми щастие. Благодаря всеки ден на бога и не ми е нужен друг рай, освен увековеченото настояще.

— А Гретхен? — изведнъж попита баронът.

Кристиане потрепери.

— Гретхен — тъжно и замислено каза тя. — Гретхен повече пред никого не се появи. Каквато беше дива, сега стана свирепа. От коза стана кошута. Всякакъв контакт с човешко същество й се струва непоносим и за да не води вече козата, която храни Вилхелм в замъка, тя не я пасе със стадото си. Козата остава тук и прислужниците се занимават с нея. Хората от Ландек, които са могли да разменят по някоя дума с Гретхен, казват, че си е загубила разсъдъка. Аз съм ходила пет или шест пъти в колибата й, за да се опитам да поговоря с нея, но колкото и да съм чукала и викала, никога Гретхен не ми е отваряла. Често съм я виждала отдалеч, когато съм излизала с Вилхелм. Винаги, от каквото и разстояние да ме е виждала, се е крила в дълбините на горите.