Адската дупка

— Добре! — каза със смях Самуел. — Отново съм принуден да стана обвинител. Ще приложа закона на възмездието. Ако бях извършил друг вид престъпление: кражба или убийство, щях да разбера убедеността и гнева на ощетените и щях да се страхувам или да се крия. Но за какво става дума тук? За прелъстяване на младо момиче. Е, майка ми също бе прелъстена. Имам Писма, който доказват нейната съпротива и престъпната настойчивост на прелъстителя й. Мъртвият свидетел по-малко свещен ли е от живия, господин барон? Колкото до това шишенце, нека бъде доказателство срещу мен, но то е доказателство и срещу другия. Ще кажа, без това да е необходимо да е вярно, че съм открил състава на течността от това шишенце в друго подобно, намерено при майка ми.

— О, но това е мръсна клевета! — извика баронът.

— Откъде накъде и кой ще го докаже? — попита Самуел. — Сега разбирате ли средствата ми за защита, господин Хермелинфелд? Аз не съм подсъдим, а отмъстител. Каква ще бъде пледоарията ли? Просто една обвинителна реч.

Той замълча. Баронът, поразен, с треперещи ръце, облян в студена пот, която вледеняваше белите му коси, мълчеше.

Самуел каза победоносно:

— Господин барон, очаквам да получа вашата призовка. Госпожо Ебербах, очаквам вашето позвъняване. Казвам ви довиждане и на двамата.

И като изрече думата „довиждане“, която прозвуча като заплаха, той излезе не през тайния изход, а през голямата врата на салона, като рязко я затвори след себе си.

— Самуел! — извика баронът.

Но той вече бе далеч.

— О, дете мое! — каза на Кристиане баронът, която онемяла от страх, се притискаше до гърдите му. — Този Самуел е фатален човек. Не ми е възможно да го атакувам, но ще съумея да те защитя. Трябва да се пазиш, никога да не оставаш сама, да имаш винаги някого около себе си, в крайна сметка да напуснеш замъка или да се проучи възможността и да се изгради отново. Бъди спокойна, аз съм тук, за да бдя над теб.

По коридора отекнаха чуха стъпки.

— Това е Юлиус — извика Кристиане успокоена.

И наистина в същия миг при тях влезе Юлиус.