Адската дупка

— Какво има, Гретхен? — попита той загрижено. — Нещо страшно ли се е случило в замъка?

— Не — отговори Гретхен със странен глас. — Все още Господ бди над тях. Но и Самуел бди. Ще стигнете навреме. Но ще бъдете ли толкова мощен за доброто, колкото е другият за злото? Няма значение! Мое задължение е да ви предупредя, макар да трябва да се червя от срам. Като ви видях отгоре, изтичах, защото инстинктът ми за добро, който дяволът не успя да убие в мен, ми повелява да говоря с вас.

— Не сега, мило дете — отговори меко барон Хермелинфелд. — Тъжният повод, който ме води в Ебербах, не ми позволява никакво закъснение. Нямам минута за губене. Дали ще мога да намеря сина си в неговия дом?

— В неговия дом? Какво наричате негов дом? — отговори Гретхен. — Мислите ли, че е господар на този замък? Не, той не е господар, а и жена му не е господарка. Впрочем може би тя ви е накарала да дойдете? Тя ли ви накара да дойдете?

— Бълнуваш ли, или имаш температура? — попита баронът. — Не зная какво означават тези думи. Не, не Кристиане ме накара да дойда. Идвам при децата си с лоша новина, но не съм получавал вест от тях.

— Ако новината ви е новина за смърт — отговори Гретхен, — сравнено с това, което имам да ви кажа, ще е нищо. Защото по-добре сигурна смърт, отколкото евентуален позор!

— Позор! Как! Какво искаш да кажеш? — извика баронът спонтанно при решителния и убедителен тон на козарката.

— Слушайте — каза Гретхен. — С кола няма да пристигнете в замъка за по-малко от петнадесет минути. Слезте и като минем по прекия път, ще ви заведа за десет минути. Докато вървим, ще ви издам тайни, които съвестта ми сама не би си признала. Но паметта на пастора, който спаси моята майка, ми заповядва да спася дъщеря му. Не трябва да се допуска г-н Ебербах да разбие главата си в стените на този проклет замък. Не бива да оставим г-жа Кристиане да полудее като бедната Гретхен, не бива да допуснем детето, закърмено от моята коза, да остане сираче. Елате с мен, ще ви разкрия всичко.

— На твое разположение съм, Гретхен — каза баронът, обхванат от тревога въпреки волята си.

Той слезе от колата, нареди на кочияша да го чака пред замъка и с все още бодрата си, младежка крачка тръгна с Гретхен по пътеката, която тя му сочеше.

— Ще говоря, докато вървим — каза Гретхен. — Първо, защото бързате, и второ, защото така нито едно дърво, нито един храст от моята гора няма да чуе пълния разказ за моя позор.

Тя трепереше с цялото си тяло.

— Съвземи се, детето ми — мило каза баронът, — и говори без страх пред един стар приятел, пред един баща.

— Да, истински баща — каза Гретхен, — и ще ми помогнете в моето затруднение. Знаете, струва ми се, господин барон, какви ужасни заплахи отправи към нас, към г-жа Кристиане и към мен този прокълнат, този омразен Самуел Гелб, след като се налага да назова името му.

— Знаех го да, Грегхен. Господи! Все още ли става дума за Самуел? Говори, говори, дете мое.

— Господин барон — продължи Гретхен, като закриваше с ръце лицето си, — Самуел Гелб, знаете това, се бе зарекъл, че ще го обикнем и двете, или поне че ще бъдем негови. Е, добре… е, добре, той вече удържа на думата си, що се отнася до мен.