Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
— О, моят Багаж — обясни Ринсуинд. — Направен е от…
— Не те питам за сандъка с крачетата! Тая не е ли жена?
— Не питайте него, не е наясно — промълви Нилет и се премести зад Багажа. — Извинявам се, но Сандъчко стана малко нетърпелив…
— Не можем да допуснем жени в Университета! — кресна Деканът. — Заради тях ще почнем да се наливаме с ликьор!
— Няма проблеми — нетърпеливо го прекъсна Архиканцлерът. — Е, Досаднико, к’во стана с нашата вода?
— Според мен сте я изчерпали.
— И как можем да добием още?
— Ама защо всички питате мен? Нямате ли си заклинания за дъжд или нещо подобно?
— Ох, пак тая думичка — отегчено въздъхна Деканът. — Водата, значи, си пръска ей тъй от небето? Ще повярвам, като видя!
— Опитахме се да направим един… Как им викахте на големите бели водни торби? Дето морските вълци разправят, че виждали в небето?
— Облаци.
— Ъхъ. Ама те не искат да висят, Досаднико. Миналата седмица метнахме една водна торба от кулата, а тя се стовари връз Декана.
— Няма нужда да ги правите, те си се случват сами — натърти Ринсуинд. — Вижте какво, не знам как се предизвиква дъжд. Мислех си обаче, че всеки що-годе свестен магьосник владее заклинанията — добави с тон на човек, нямащ представа що за заклинания са тези.
— Глей ти!
В очите на Архиканцлера се четеше опасен интерес.
— Никого не искам да обидя — припряно добави Ринсуинд. — Уверен съм, че въпреки обстоятелствата си имате чудесен университет. Е, не истински, но превъзходен, като се вземе предвид всичко…
— Че к’во не ни е наред? — намръщи се Архиканцлерът.
— Ами… Кулата ви е дребничка, не мислите ли? Дори ако я сравним с околните сгради. Не че има…
— Да покажем на господин Досадника нашата кула — решително предложи Архиканцлерът. — Иначе май ще ни вземе на подбив.
— Видях я вече.
— А отгоре надникна ли?
— Не…
— Архиканцлер, нямаме време за щуротии — възрази дребничък магьосник. — Да връщаме тоя мухльо в ада и да си намерим нещо по-добро.
— Извинете — кисело се усмихна Ринсуинд, — но за вас думата „ад“ означава ли някакво червено горещо място?
— Да!
— Нима? И как познават хиксианците, че са попаднали там? Може би бирата е малко по-топличка?
— Стига препирни! — прекъсна ги Архиканцлерът. — Тоя се яви веднага след призоваването, значи тъкмо от него имаме нужда. Ела с мен, Досаднико. Ще се забавим само минутка.
Пондър завъртя глава отегчено и се премести до огъня. Госпожа Уитлоу се бе настанила достолепно на камък. Пред нея Библиотекарят почти се напъхваше в пламъците. Още беше мъничък. Пондър предполагаше, че темпоралната му жлеза си е била достатъчно зашеметена и преди, та нямаше скоро да разплете бъркотията.
Невръстният орангутан докопа кожената торба и започна да опитва на вкус съдържанието й, както е присъщо на всички млади бозайници.
Извади плоско извито парче дърво, нашарено с всевъзможни цветове. Бяха несравнимо повече, отколкото старецът използваше за рисунките на скалата, и Пондър се зачуди каква ли е причината. Библиотекарят провери става ли за дъвчене, удари парчето в земята с плаха надежда, после го захвърли. След това хвана плосък дървен овал и задъвка връвчицата, на която беше вързан.
— Това не е ли йо-йо? — взря се госпожа Уитлоу.
— А, като момчета го наричахме бръмчило — сети се Пондър. — Върти се над главата и издава смешен звук.
Той размаха ръка за по-нагледно.
— Ииик?
— О, колко е сладък! Опитва се да повтори движенията ви!
Библиотекарят завъртя несръчно връвчицата, тя се омота около главата му и овалното парче го халоса по тила.
— Ох, горкичкият! Господин Стибънс, моля ви, махнете това въженце от него.
Когато Пондър посегна да помогне, Библиотекарят оголи мъничките си зъби.
— Дано порасне скоро… — промърмори младият магьосник. — Иначе Библиотеката скоро ще се напълни с картонени книжки за розови зайчета…
Кулата наистина приличаше на огризка. Основата беше от дялани камъни, но някъде към средата на зидарите им бе писнало. Нагоре се издигаха вездесъщите листове рифелна ламарина, приковани към дървена рамка. Крехка наглед стълба даваше достъп до върха.
— Много впечатляващо — въздъхна Ринсуинд.
— Отгоре изгледът е чудесен. Качи се, де!
Стълбата се тресеше под тежестта му. Накрая Ринсуинд изпълзя върху дъсчения под и се просна задъхан. Каза си, че трябва да е от бирата и вълненията. Късичка стълба не би могла да го преумори чак толкова.
— Тука въздухът ободрява — подсмихна се Архиканцлерът, застана до ръба и махна към града.