Последният континент

Над главите им металът пищеше в неорганична агония. Магьосникът погледна нагоре навреме, за да види как остъкленият купол на пивоварната нежно се разделя на стотици остри парчета.

А насред смъртоносния дъжд пропадаше огромната реклама на бирата „Ру“ с ухиленото си кенгуру, по която още горяха няколко лампички.

— Сандъчко, отвори се! — писна Нилет.

— Недей…

Тя обаче го повлече към надигащия се капак…

Светът се превърна в тъма.

Под него имаше дърво. Ринсуинд почука съвсем ненатрапчиво, за да се увери в това. И пред него имаше дърво. И отстрани имаше д…

— О, извинявай. Наистина ли сме в Багажа?

— Що пък не? Тъй се измъкнахме от Кангули миналата седмица. Мисля си вече дали не е вълшебен сандък.

— А знаеш ли какви неща са попадали в него?!

— Ами… Летиция си криеше бутилките джин в Сандъчко.

Магьосникът внимателно протегна ръка нагоре.

Отдавна подозираше, че Багажът има не само една вътрешност… Докосна предполагаемия капак и го повдигна.

Още бяха в пивоварната. Не беше за пренебрегване предвид някои от местата, където можеха да се озоват. Глухият тътен не секваше, съпроводен от дрънченето по пода на неприятно назъбени ръждиви железа.

А голямата реклама с кенгуруто пламтеше весело.

И в кълбата дим се мяркаха островърхи шапки. По-точно — пушилката, обвиваща странни празноти във въздуха, очертаваше триизмерните силуети на групичка магьосници.

Ринсуинд изскочи от Багажа.

— Не, не, не! Изтресох се тук само преди два-три месеца. Нямам вина за нищо!

— Приличат на призраци — подхвърли Нилет. — Познаваш ли ги?

— Не! Но те непременно са замесени в земетресенията! И в онова, Мокрото, каквото ще да е то!

— А, древни предания… Между другото, господин магьоснико, тука стана доста задимено, ако не си забелязал. Помниш ли отде се вмъкнахме?

Ринсуинд се озърташе отчаяно. Пушеците скриваха всичко наоколо.

— Тази пивоварна няма ли си подземия?

— Ъхъ, има! Като малки с Нойлин се завирахме там и си играехме на мама и мама. Я да потърсим капаци по пода!

Три минути по-късно овехтелият дървен люк на улицата не устоя на ритниците на Багажа. Разбягаха се малко плъхове, последвани от Ринсуинд и Нилет.

Никой не ги и погледна. Над града се издигаше стълб гъст дим. Стражи и граждани вече се нареждаха да си подават кофите, а неколцина мъже се опитваха да разбият портата на пивоварната.

— Е, ние поне се измъкнахме — отбеляза магьосникът.

— Ей, к’во става тука, бе? Де се е дянала пустата й вода?

Викаше мъжът, който напразно натискаше ръчката на помпа. Един страж го издърпа за ръката.

— Ей в оня двор има друга помпа! Размърдай се, пич!

Други вече опитваха с втората помпа. Тя избълва само задавен звук, придружен от няколко капки вода и влажна ръжда.

Магьосникът преглътна на сухо.

— Водата е изчезнала — промълви безизразно.

— Как тъй ще изчезне? — сви вежди Нилет. — Винаги е имало вода. Под земята са цели грамадни морета!

— Ясно, само че… Няма какво да ги пълни отново, нали? При вас изобщо не вали дъжд.

— Пак ли почна с тия… — Момичето млъкна. — Ти май знаеш нещо. Не смееш да ме погледнеш, господин магьоснико.

Ринсуинд зяпаше унило пушеците. Те се завихряха и ръсеха искри над града. А всичко би трябвало да е твърде сухо. Тук не вали. Я почакай…

— Как позна, че съм магьосник?

— Пише го на шапката ти, ама думата е сбъркана.

— И знаеш ли какво означава „магьосник“? Сериозно те питам, не се бъзикам.

— Всички знаят за магьосниците! Имаме си цял университет, пълен с ония безделници!

— А ти можеш да ме заведеш там, така ли?

— Сам си го намери!

Нилет реши да си пробие път през гъмжилото. Ринсуинд подтичваше след нея.

— Моля те, не си отивай! Имам нужда от теб да ми превеждаш, че както говорите във вашата страна… Само ме заведи в университета, бива ли? Май предчувствам, че се задава легендарната последна схватка…

Кратко скрибуцане… после перката на вятърна помпа се стовари на улицата.

— И най-добре да побързаме — добави магьосникът. — Иначе за пиене ще остане само бира.