Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
— А Нойлин?…
— За брат ми ти думам. Казвах му аз: „Не е зле, че искаш да ставаш шампион по сърфинг, няма лошо и да носиш рокли, ама двете заедно?…“ Знаеш ли как драскат коралите, като те влачат злобно по тях? А на другата заран Летиция тръгваше на турне и… Е, тогаз идеята ми се виждаше добра.
— Нойлин… — промърмори Ринсуинд. — Необичайно име за…
— Права беше Дарлийн, че нямало да чатнеш. — Погледът на Нилет се зарея нанякъде. — Брат ми май се застоя излишно дълго в оная фабрика. Много се влияе, да знаеш. Аз и без туй щях…
— О, да, сетих се! Преоблича се като жена, нали? Стара традиция в пантомимата, доколкото знам. Два балона под роклята, перука от слама и мръснишки шегички…
Осъзна, че момичето го гледа втренчено.
— Слушай, ти май доста скитосваш насам-натам, а?
— Няма да повярваш, ако ти разкажа — поклати глава магьосникът.
— И срещаш всякакви хора, нали?
— Обикновено по-неприятните, за съжаление.
— Ами как не си разбрал досега, че някои мъже… — Нилет млъкна, за да си издуха носа. — Все едно, де. Отдавна казах на другите, че си тръгвам след карнавала. Това… преобличане като жени не е работа за жени. Аз съм си такава, между другото. Надявах се, че се набива на очи, ама на тебе е по-добре да го кажа направо. Сандъчко, ще ни измъкнеш ли оттука?
Багажът се премести до стената в дъното на уличката и зарита, докато се отвори дупка с прилични размери. На връщане мина по един страж, който прояви непредпазливостта да се размърда.
— Впрочем… аз го наричам Багажа — не много настойчиво обясни Ринсуинд.
— Без майтап? Ние пък му викахме Сандъчко.
Зад дупката се откриваше тъмно помещение. Имаше редици кашони, покрити с паяжини.
— Ясно, в старата пивоварна сме — сети се Нилет. — Да де, новата… Я да намерим някоя врата.
— Добра идея — съгласи се Ринсуинд, оглеждайки недоверчиво паяжините. — Новата ли каза? Изглежда доста вехта…
Момичето опита дръжката на една врата.
— Заключена е. Нищо де, има и други. Глей с’а… Пивоварната е нова, щото я построихме вместо старата, дето е нагоре по реката. Да, ама бирата изветрява за нула време. Всички взеха да разправят, че тука витаели зли духове или не знам си що. И пак използваме старата. Татко така си загуби почти всички мангизи.
— Защо?
— Ами той й беше собственик. Само дето оставаше да му се пръсне сърцето. Приписа ми я. Виж, той отдавна не се погажда с Нойлин заради… нали се сещаш… Не, не чаткаш. Все тая. Бизнесът отиде по дяволите. А пък бирата „Ру“ уж беше най-свястната навремето.
— Не можеш ли поне да продадеш земята?
— Че кой ще си прахоса парите за местенце, дето бирата изветрява за пет секунди? И даром няма да го вземат.
Ринсуинд се взираше в големите метални резервоари.
— Може би пивоварната е построена върху древно светилище. Случвало се е и друг път. В нашия край бяха направили рибен ресторант върху…
Нилет опита поредната заключена врата.
— Отначало всички си го помислихме. Ама татко разпита племената и те отрекоха. Мястото хич даже не било свято. Напротив. Един вожд отиде на свиждане на премиер-министъра в затвора и му изтърси: „Пич, ако щете го изровете цялото и го изсипете от Ръба. Няма проблеми.“
— Как тъй в затвора?
— Тикаме всички политици в килиите още на другия ден след изборите. Вие не го ли правите?
— Че защо?
— За да пестите време. — Момичето натисна поредната неподатлива дръжка. — Проклетия! Прозорците пък са нависоко…
Земята помръдна под краката им. Някъде в мрака издрънча метал. Прахолякът по пода се подреди в чудновати вълнички.
— Ох, пак ли! — тихичко възкликна Нилет.
Вече не само прашинките се движеха. По тях пробягваха мънички неясни форми, заобикаляха краката на магьосника и се шмугваха под заключената врата.
— Паяците бягат! — стресна се момичето.
— Нямам нищо против! — натърти Ринсуинд.
Следващият трус накара и стените да заскърцат.
— Толкоз зле не е било — промърмори момичето. — Да се покатерим по някоя стълба и да опитаме през прозорците…
Тъкмо в този миг до тях една стълба се отдели от стената и се нареди в железен пъзел на пода.
— Сигурно моментът не е най-подходящият… — пресекливо, но упорито започна Ринсуинд. — Все пак да те попитам — случайно да не си маскирано кенгуру?