Последният континент

— Чух. Ти попита: „Това какво беше?“

Ринсуинд въздъхна. От хладния въздух изтрезняваше бързо.

— Истински магьосници сте, а? Първо качество. Шапките ви са по-широки, отколкото високи, университетът ви е направен от ламарина, кулата ви е дребничка, макар че отгоре е великанска… Въпреки всичко сте си магьосници. Затова бихте ли млъкнали?!

В тишината се чу съвсем тихичко „пльок“.

Ринсуинд се блещеше към дълбините на пещерата. Светлината от жезлите само му пречеше. Хвърляше сенки. Мракът си е мрак, но в сенките би могло да дебне какво ли не…

— Някой сигурно вече е изследвал тези пещери — промърмори с хилава надежда.

Тук историята беше разтегливо понятие.

— Дори не съм чувал, че ги има — промърмори Деканът.

— Я, пак разни остри неща — отбеляза Бил, когато навлязоха навътре.

— Обикновени сталактити и сталагмити — обясни Ринсуинд. — Не знам как става, но водата капе и ги трупа. Образуват се за хиляди години. Нищо особено.

— За същата вода ли говориш, дето си летяла в небето и дълбаела дупки в скалите? — осведоми се Деканът.

— Ами… да… Очевидно е.

— Май сме големи късметлии, че имаме само от оная, дето е годна за пиене и за миене.

— Имахте — сдържано подчерта Ринсуинд.

Бил отметна глава назад и се втренчи в сенките, играещи сред сталактитите… или бяха сталагмити?

— Точно под града сме. Как не сме разбрали, че го има и туй чудо?

— Уместен въпрос — съгласи се Деканът. — Поне хората, дето са строили пивоварната, требе да са го видели.

Ринсуинд се помъчи да мисли.

— Ами тогава не е било тук.

— Нали уж ставало за хиляди години?

— Вижте какво, миналия месец го е нямало, но вече си е тук от хиляди години, ясно? — Ринсуинд хлъцна. — Също като вашата кула. Отгоре е по-висока.

— Ъ?

— Май важи само по вашите земи. Колкото повече география, толкова по-малко история. Не сте ли забелязали? Много пространство, пък не остава място за времето. Хайде на бас, че пещерите само за секунда-две са остарели с хилядолетия. Абсолютно логично.

— Да бях пийнал още бира, щях да чатна — посърна Деканът.

Магьосниците се смълчаха, когато Ринсуинд ги поведе напред. Не беше сигурен кой води него.

Противно на установените правила ставаше по-светло. Изобилието на луминесцентни мъхове и лишеи или кристали в дълбоките пещери, където неизменно лишеният от факел герой трябва да види нещо, е една от най-безцеремонните намеси на повествователната каузалност във физическата Вселена. Този път скалите светеха не с някакво тайнствено вътрешно сияние, а сякаш слънцето ги огряваше малко след зазоряване.

Има и други неумолими закони, дърпащи поводите на човешкия мозък. Един от тях гласи: колкото по-обширно пространство, толкова по-тих гласец. Когато Архиканцлерът пристъпи в истинската голяма пещера, той прошепна смирено:

— Глей ти, ама туй е адски грамадно!

Деканът обаче се провикна:

— Ехо-о-о!

Винаги се намира и по един като него.

Тук сталактитите бяха по-нагъсто, а по средата имаше цял великан, почти докоснал острия връх на своя огледален сталагмитен образ.