Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
— О, да — промърмори Ринсуинд и се примъкна предпазливо към края на площадката. — Сигурно се вижда чак до порт… Аааа!
Архиканцлерът го хвана навреме и го дръпна назад.
— Ама… — измрънка Ринсуинд. — Това е…
— Е, да слизаме ли вече?
Ринсуинд опари с поглед местния магьосник и надникна плашливо към стълбата. Преброи старателно стъпалата й.
После доближи с мънички стъпки парапета и дръзна да погледне за миг надолу.
Горящата пивоварна се виждаше като искрица. Наоколо се простираше град Датиго, по-нататък беше пристанището…
Ринсуинд вдигна глава. Ето я и червената пустиня на лунна светлина.
— Колко е високо това нещо? — успя да изграчи той.
— Оттука ли? Към половин миля.
— А отдолу?
— Нали току-що се качи? Два етажа. Свежо, нали?
— Да… Много изобретателно.
— Ние сме си страна на хитреци…
— Ринсуинд!
Някой викаше от вътрешността на кулата. Ринсуинд се показа над стълбата и видя друг от тукашните магьосници.
— Какво има?
— Не търся тебе, бе! — сопна му се онзи отдолу. — Викам си Архиканцлера.
— Аз съм Ринсуинд.
Архиканцлерът го потупа по рамото.
— Я, к’во съвпадение… И аз тъй се казвам.
Пондър с голямо желание върна бръмчилото на малкия Библиотекар.
— Ето, вземи си го. А в замяна ти си махни зъбите от крака ми.
От другата страна на скалата прозвуча гласът на разума:
— Господа, тази свада е напълно безсмислена. Хайде да гласуваме. Който е уверен, че патицата има ципести крака, да си вдигне ръката…
Орангутанчето завъртя дървения овал още няколко пъти.
— Не е изпипано както трябва — отсъди Пондър. — Звукът не е силен… Ох, докога ли ще се мотаят там?
… уум…
— Ииик!
— Да, да, чудесно се справяш!…
… уум… уум… УУУММММММ…
Пондър зяпна, когато жълтеникавата светлина грейна над равнината.
Над него се отваряше кръг от синьо небе. Дъждът спираше.
— Ииик?
И чак тогава на младия магьосник му хрумна да се запита що за старец рисуваше в тази гола пустош на наскоро сътворения континент…
После се спусна мрак.
Старецът се усмихна с някакво подобие на удоволствие и обърна гръб на току-що завършената рисунка. В нея имаше няколко островърхи шапки и тя бързо потъна в скалата.
Беше много щастлив, че е пресъздал всички паяци и няколко опосуми, преди да открие какво липсва.
Дори не узна за извънредно чудатото и крайно нещастно създание с патешка човка, което безмълвно се гмурна в реката.
— Кат гледам, поне сме някакви брат’чеди — предположи Архиканцлерът. — Именцето не се среща под път и над път. Я си вземи още една бира.
— Веднъж прегледах архива на Невидимия университет — малко сковано го увери Ринсуинд. — Никога преди мен не са приемали студент със същата фамилия. — Той надигна кутийката и изсипа пяната в гърлото си. — И доколкото знам, досега не съм имал роднини. — Откъсна капачката на поредната кутийка. — Нямаше кой да ми прави дреболиите, присъщи на роднините, например… например да ми прати някаква гнусна жилетка за Прасоколеда.
— А малкото ти име как е? Мойто си е Бил.
— Хубаво звучи — Бил Ринсуинд. Де да знам дали са ме наричали на малко име…
— Добре де, пич, как ти викат хората?
— Как ми викат ли? „Дръжте го тоя!“ — Ринсуинд отпи голяма глътка. — Е, това е нещо като прякор. Когато подкарат по-официално, казват: „Не го оставяйте да се измъкне!“ Та докъде бях стигнал?
— Островърхи шапки. Водата изчезнала. Дърдорещо кенгуру. Оживели рисунки.
— Тъй си е — потвърди Деканът. — Щом ги плямпаш таквиз трезвен, требе да чуем какво ще изръсиш, кат се налееш с бира.
— Глей с’а — добави Архиканцлерът, — утре заран кат висне слънцето в небето, от мен се иска да отида на свиждане на премиер-министъра в пандиза и да му кажа к’во става с тая вода. Не е зле да помогнеш малко. Декане, дай му още едно тенекенце. Хората вече тропат по портата. Свърши ли бирата, вапцахме я.
Ринсуинд сякаш се рееше в топла кехлибарена мъглица. Намираше се сред магьосници. Познаваше се по вечните им препирни. А и бирата му помагаше да мисли.
Някой се пресегна над рамото му и остави отворена книга пред него.
— Тука е прекопирана пещерната рисунка от Кангули. Отдавна се питаме к’ви са тия подутини над фигурите…
— Дъжд — позна Ринсуинд от пръв поглед.
— Пак тая дума — вдигна рамене Бил. — Значи малки капчици вода си хвъркат из въздуха?
— Падат — поправи го Ринсуинд.
— И не боли, а?
— Никак.
— Ама водата е тежка. Хич няма да ми допадне над нас да се носят грамадни бели торби с вода.
Ринсуинд никога не бе изучавал метеорология, макар да беше неин редовен потребител. Размаха ръце безпомощно.