Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)

Квесторът му се оказал безотказно предан и помагал на Лукул във всичките му намерения. Армията му си получила заплатите, а в Сиракуза се пазели парите от разпродажбата на плячка от битката при Хераклея Миноа. Лукул се захванал на място да глобява всички сицилианци, неримски граждани, задето били упражнявали натиск върху Публий Лициний Нерва, предишния управител, и събраните пари отишли при останалите. Най-накрая конфискувал и част от бюджета, току-що пристигнал от името на Сервилий Авгура, и с нея наел кораби, с които да върне войниците си по домовете.

На брега при Агригентум той официално уволнил всички легионери, като им раздал до последната сестерция парите от плячката и от наложените глоби. Да знаеш, че войниците на Лукул били пъстра картинка, което е свидетелство, че италийската бедняшка класа е не по-малко изтощена от постоянното набиране на войски на полуострова. Освен римските и италийските ветерани, които Лукул успя да събере в Кампания, той разполагал още с цял легион и няколко допълнителни кохорти войници от Витиния, Гърция и Македонска Тесалия. Ако си спомняш случая, именно по повод на тези войски Никомед, царят на Витиния, казал, че в царството му нямало войници, защото римските лихвари били заробили всички свободни люде. Доста нагло твърдение, свързано естествено с освобождаването на робите-италийци — Никомед си мислел, че след като царството му е приятел и съюзник на римския Сенат и народ, би следвало и робите-витинци да видят свободата си! Разбира се, Лукул го сложи на мястото му и получи исканите витински войници.

Та така. Витинските войници си отишли във Витиния, римските и италийските — в Рим и Италия. Всеки от тях с документ, че е бил уволнен лично от главнокомандващия. След като по този начин ликвидирал напълно с управителството си в Сицилия, Лукул на свой ред отплавал към дома.

Веднага щом римляните вдигнали обсадата на Триокала, цар Трифон и съветникът му Атенион излезли от крепостта и начело на отново развилнелите се роби тръгнали да плячкосват и опустошават Сицилия. В момента робите са напълно убедени, че победата клони на тяхна страна и дори са възприели следния девиз: «Вместо ние да сме роби, да командваме на роби!» В цялата провинция нищо не е засято и градовете едва побират бегълците от селата. Още веднъж Сицилия се е превърнала в подобие на злощастната Троя.

Тъкмо в тази прекрасна и животворна обстановка на острова се появил Сервилий Авгура. Разбира се, трябвало му дълго време да осмисли положението. След което тръгнали едно след друго сълзливи писма до покровителя му Ахенобарб.

Междувременно Лукул се върна в Рим и започна отрано да се подготвя душевно за неизбежното. Когато Ахенобарб го обвини пред Сената, че умишлено е унищожил римска собственост — имаха се предвид най-вече обсадните съоръжения и римският лагер при Триокала, — Лукул го изгледа, навирил надменно нос, и му заяви, че през цялото време живял с чувството, че новият управител ще иска да започне нещата наново, тъй както ги разбирал той. Самият Лукул обичал да оставя всичко така, както го е заварил, и тъкмо тъй постъпил и в Сицилия — оставил я, както я бил заварил. Най-голямата мъка на Сервилий Авгура била липсата, на каквато и да е римска армия на острова. Е, може и да е разчитал на кохортите на Лукул, но защо не си бил направил труда официално да помоли те да му бъдат преотстъпени? Никой не бил говорил пред Лукул за никакви войници, така че той се сметнал в правото си да освободи своите.