Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)». Краткое содержание книги:
Под предводителството на Бойорикс кимврите преминаха своя маршрут завидно бързо. Заедно с Геторикс и следващите го тигурини, маркомани и херуски те бяха стигнали благополучно точката, където Ен се вливаше в Данубий, и чак там завиха право на юг към алпийските проходи, оставяйки Геторикс сам да води своите събратя към Италийска Галия. Скоро след това Бойорикс нахлуваше в земите на келтското племе брени, получило името си от легендарния галски цар Брен, едва не завзел навремето Рим. Именно те държаха в ръцете си прохода на Брен, най-ниския от всички проходи към Италийска Галия, но не им беше по силите да попречат на няколкостотинте хиляди кимври да го преминат.
През втората половина на квинктилис според календара, кимврите излязоха на брега на река Атезис, близо до устието на Изарк — планинския поток, който варварите бяха следвали на юг от прохода на Брен. Там, сред тучните алпийски поляни те се спряха да починат и да се насладят на гледката, която представляваха гордите алпийски върхове на фона на искрящо синьото небе. Там ги и откриха съгледвачите, пратени от Сула.
Колкото и да си мислеше, че се е подготвил за всякаква ситуация, Сула не беше и сънувал в какво положение може да го постави началникът му; за краткия престой в лагера на Катул Цезар той още не беше опознал консула достатъчно добре, за да предвиди отдалеч реакциите му и да знае как да ги парира.
— Докато съм жив, германски крак няма да стъпи на италийска земя! — заяви най-тържествено Квинт Лутаций пред щаба си в момента, в който се разбра, че кимврите са заели горното течение на Атезис. — Докато аз съм жив, германски крак няма да стъпи на италийска земя! — повтори той, за да прозвучи още по-убедително и стана от стола си, спирайки величествения си поглед върху всеки от легатите поотделно. — Да вървим.
Сула го зяпна.
— Да вървим ли? Къде да вървим?
— Нагоре по Атезис, естествено — отговори кратко Катул Цезар и по тона му пролича, че Сула трябва да е казал нещо твърде глупаво. — Ще изтикам германите обратно в Алпите, преди някой ранен сняг да им е запречил пътя.
— И докъде ще вървим по Атезис? — настояваше да знае Сула.
— Докато ги срещнем.
— Да ги срещнем на такова тясно място?
— Точно така — кимна Катул Цезар. — Всички преимущества ще са на наша страна. За разлика от германите ние сме дисциплинирана армия и ще можем да се справим с тяхната разпасана сган. Това е шанс, който не трябва да изпускаме.
— Нашите шансове са най-големи там, където легионите ни могат да се разгърнат.
— Ще имат достатъчно място за разгръщане и по бреговете на Атезис — успокои го Катул Цезар и сложи край на спора.
Сула си тръгна от съвещанието умислен; умът му трескаво работеше какво решение следва да се вземе. Вече беше правил най-различни планове как да действа срещу кимврите и се беше надявал, че с малко ловкост и такт ще успее да наложи на началника си най-доброто решение — така че все едно не го е измислил той, ами самият консул. Сега се оказваше без никакъв план, който да предложи, и не виждаше как тепърва да го съставя. Нямаше как, Катул Цезар трябваше да се откаже от намеренията си.
Но Катул Цезар не се отказваше лесно от вече взето решение. Без да губи време, вдигна армията си на крак и заповяда легионите да тръгнат нагоре по течението на Атезис. Точката, в която излязоха на брега на реката, се намираше на седем-осем километра източно от езерото Бенак — най-голямото от няколкото прекрасни алпийски езера, които блещукаха на слънцето в полите на Италийските Алпи. Колкото по на север вървеше малката армия — всичко на всичко двадесет и две хиляди души пехота, две хиляди души конница и около осем хиляди души спомагателни части — толкова по-тясна и труднопроходима се оказваше долината на Атезис.
Най-накрая армията на Катул Цезар излезе при един затънтен търговски пункт, наречен Тридентум. Точно над него се издигаха един до друг три величествени върха, откъдето и местността беше получила името си: „Трите зъба“. Заради силния наклон Атезис се спускаше все по-устремно надолу, и така цяла година, защо черпеше водите си от планинските снегове, а те не се стопяваха изцяло дори в разгара на лятото. Нагоре по реката долината се стесняваше още повече и човек можеше да следва само лъкатушещата пътека, започваща от малкия дървен мост над реката в горния край на селището.
Катул Цезар беше излязъл напред да огледа местността заедно с висшите офицери. Явно, че видяното му се нравеше, защото той не спираше да върти глава на една или друга страна и да кима доволно, след което възкликна: