Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)». Краткое содержание книги:
— Шегуваш ли се?
— Не, не се шегувам — тросна се малко нервно той, тъй като някои въпроси вече му дотягаха. — Как я мислиш, че докато се бия с германите, ще мога да хвърлям някое и друго око на римските девойки, да си избирам? Ако наистина държиш да напуснеш Рим, най-добре ми намери овреме годеница.
— Каква жена би харесал?
— Каквато ще да е! Само да съм сигурен, че ще се грижи за малките — заръча Сула.
По тази, а и по други причини беше доста доволен, че ще напускат Рим. Колкото повече стоеше у дома си, толкова повече му се искаше да се види с Метробий, а колкото повече се срещаше с Метробий, толкова повече и апетитът му към младежа щеше да се изостря. Пък и самият Метробий вече не беше малко момче, а зрял мъж и нямаше да се остави тъй лесно да го водят за носа; нищо чудно и да имаше свое мнение по въпроса за връзката им. Да, за Сула беше най-добре да стои далеч от Рим! Единствено децата щяха да му липсват — онези малки, чаровни палавничета. Баща им можеше да се губи с месеци и години, но щом се върнеше у дома, те го посрещаха с разтворени обятия и милион целувки. Защо и възрастните не можеха да се обичат помежду си така? Отговорът беше прост. В любовта към възрастните винаги имаше егоизъм и задни мисли.
Сула и Марий бяха оставили втория консул Квинт Лутаций Катул в разгара на подготовката на нова армия. Когато те тръгваха, той се жалваше до небето, че няма друг избор, освен да прибегне до услугите отново на пролетарии.
— Разбира се, че ще набираш пролетарии! — отсече кратко Марий. — И няма защо да ми хленчиш на мен. Не бях аз този, който загуби осемдесет хиляди войници при Араузио, да не говорим за останалите, изклани преди това!
Разбира се, това беше достатъчно да затвори устата на Катул Цезар, но пък и той като истински аристократ знаеше кога да говори и кога да мълчи, скърцайки със зъби.
— Бих се радвал, ако не прехвърляш всеки път прегрешенията на приятелчетата му върху него самия — не се сдържа Сула да направи забележка на Марий.
— Тогава той да престане да ме занимава със своите пролетарии! — измърмори недоволно Марий.
Сула нямаше какво да възрази.
За щастие всичко в Галия си беше по местата; Маний Аквилий се беше погрижил армията да не се разпуска и да поддържа бойния си дух, като за целта бяха издигнати още няколко моста и акведукта и изучени множество нови физически упражнения. Квинт Серторий се бил върнал в лагера, но после пак запрашил към германите, твърдейки, че сред тях може да свърши повече полезна работа; имал намерение да тръгне заедно с кимврите при похода им и да предава по някакъв начин сведения за тяхното придвижване на Марий. Войниците в легионите започваха да тръпнат в нетърпение най-после да влязат в бой.
Тази година в календара трябваше да бъде вмъкнат още един цял месец февруари, но веднага си пролича разликата между новия върховен понтифекс Ахенобарб и покойния Далматик. Ахенобарб не виждаше никакъв смисъл месеците да вървят според сезоните и март премина изцяло при зимни условия, понеже календарът беше тръгнал да изпреварва годишните цикли. Понеже римската година имаше само триста петдесет и пет дни, беше прието на всеки две години да се добавя един месец от двадесет дни, обикновено в края на февруари. Но това зависеше единствено от волята на колегията на понтифексите и ако върховният понтифекс не беше човек на място, календарът се оказваше несправедливо пренебрегнат. Както и стана сега.
За щастие скоро, след като Сула и Марий се върнаха към ритъма на лагерния живот в Галия, до тях стигна писмо от Публий Рутилий Руф.
„Явно годината наистина ще е пълна със събития, затова се чудя най-вече откъде да започна. Разбира се, всички мишки чакаха само котката да се махне, за да основат своето мише царство на Форума. Предполагам, че котката още е била в Оцелум, когато на Форума се установи новата власт.
Ще започна да ти разправям за нашите скъпи и високо тачени ценозори Прасчо и послушният му братовчед Козльо5. От известно време Прасчо беше говорил наляво и надясно — естествено само не и в твое присъствие, — че след като вече е избран за цензор, смята да «даде очистително на Сената», мисля, че така се изразяваше.
Във всеки случай вече едно е ясно: двамата няма да играят ролята на симпатични, застаряващи старчоци, както имаха навик да се държат повечето цензори в последно време. Държавните контракти, изглежда, ще се сключват по всички правила и от тях ще се ползват само онези, които хем дават пари, хем имат заслуги пред народа. Това не им попречи от самото начало да се скарат с хазната, настоявайки тя да заплати за ремонта и украсата на някои храмове, твърде бедни, за да се поддържат сами, да не говорим за мраморните клозети в жилищата на тримата главни фламини, собственост на държавата, както и в дома на рекс сакрорум и върховния понтифекс. Лично аз предпочитам да си върша работата, седнал върху обикновени дъски — мраморът е твърд и студен! Страстите се разгоряха особено когато Прасчо спомена за клозетите в Домус публикус — хазната не пропусна да възрази, че настоящият ни върховен понтифекс е тъй и тъй пребогат, така че защо не си плати сам за мрамора в клозета.
5
Игра на думи: от Капрарий, името на втория цензор, и «капра» — на латински коза. — Б.пр.