Мрачни дни [bg]

— Ще дойда с теб — отвърна Флетчър и тръгна подпре й.

Тя се обърна.

— Защо?

— Какво защо?

— Отивам само до кабинета.

— Ще ти помогна.

— Ти не четеш книги.

— Чета, чета, даже много чета. Просто ти обикновено не си наблизо да ме видиш.

— Ами чети си тука в гостната.

— Защо не мога да дойда с теб?

— Защото кабинетът е съкровищница от тайни, а и място, където предпочитам да оставам сама. Чичо ми работеше там.

— Какво е „съкровищница“?

— „Съкровищница“ е колекция от ценни артефакти.

— Откъде знаеш тия думи?

— Ами на такива думи ме учи Скълдъгъри.

— Вие двамата сигурно провеждате наистина завладяващи разговори.

— Завладяващи са, особено в сравнение с разговора, който провеждаме с тебе в момента. Впрочем, харесва ми, че употребяваш думи като „завладяващ“.

— Да, реших, че ще се впечатлиш. Та, мога ли да видя кабинета на чичо ти?

— Питаш ме, все едно си ме победил с необоримите си аргументи и аз съм се съгласила да те заведа.

— Не съм ли те победил?

— Една красива дума не ти гарантира победа в спора.

Тя му обърна гръб и се заизкачва по стълбите. Кабинетът изглеждаше точно така, както го беше оставила последния път — рафтове с книги, камари изписани листове, притиснати със статуетките на различни литературни награди, вместо с преспапиета. Валкирия отиде до скритата врата и издърпа навън книгата ключ в най-крайния библиотечен шкаф, шкафът се отмести и се отвори. Момичето влезе в тайната стая, в която бяха събрани най-ценните магически притежания на чичо й. Ехо-камъкът върху масата заискри и Гордън Еджли изплува пред очите на племенничката си.

— Е? — попита. — Как мина спасителната мисия? Как е Скълдъгъри?

— О, върнахме го невредим.

— Така ли? Ами това е прекрасно! Много се радвам!

— Да.

Гордън се огледа.

— Все си стоя в тая стая. А тя е без прозорци — върна поглед върху Валкирия. — Какво има? Изглеждаш разтревожена. Добре ли си?

— Добре съм. Само, че пак ме боли главата.

— Пак?

— Вече няколко пъти ми се случва през последните ден-два. Нищо сериозно. Просто усещам, че нещо се върти точно на ръба на паметта ми, искам да си го спомня, а не мога. Случвало ли ти се е? Тъкмо посегна да го хвана и то се скрива.

— Спомням си това усещане. Много е дразнещо.

— Много, да. Но не затова съм дошла. Кажи ми какво знаеш за Останките?

— Сума ти работи — отвърна Гордън. — Донеси ми тетрадката от бюрото. Голямата.

Валкирия се върна в кабинета и отвори писалището. Купища тетрадки. Избра най-голямата, която видя.

— Бих искал да отида на разходка — заяви Гордън, когато се върна при него. — Не съм излизал на разходка от… Всъщност, от времето, когато бях още жив. Почти съм забравил как изглеждаха нещата вън. Светът още ли е зелен?