Мрачни дни [bg]

Валкирия отстъпи встрани, далеч от ръцете му. Отиде до преобърнатия стол, изправи го и седна със стон. Съсредоточи се, за да успокои дишането си, наблюдавайки как Кухият човек бавно смени посоката и запълзя отново към нея, но когато момичето отново беше в състояние да си поема дълбоко дъх, а сълзите в очите й бяха изсъхнали, Кухият човек вече лежеше с протегнати пръсти, спрели на сантиметри от глезена й. Напълно неподвижен.

Валкирия се изправи и се изплю в опит да се отърве от противния вкус в устата си. Отиде до вратата на стаята и я отвори, огледа внимателно коридора, за да се увери, че е пуст, и се измъкна навън. Забърза напред под трепкащата светлина на факлите, усети остро болките в тялото си, но ги пренебрегна, както пренебрегваше и онази част от личността си, която искаше само да се свие на кълбо и да се наплаче. Съсредоточи се върху другата си част, онази част, която триумфираше. Беше излязла победителка в още една схватка. И след тази битка беше останала жива.

Промъкна се през поредния отвор встрани и попадна на стълбище, което водеше право нагоре. Спря, няколко секунди се ослушва, за да се увери, че наоколо няма неприятни изненади, и се заизкачва. Стъпалата се виеха около дебела колона подобно на лоза около ствол. Валкирия стигна последното и продължи напред в южна посока или поне така й се стори. Стигна до ъгъл с друг коридор и в този момент иззад него пристъпи Били Рей Сангуайн и двамата се изправиха очи в очи.

Американецът я погледа няколко секунди изненадано, сякаш да осмисли присъствието й, после на лицето му изгря снежнобялата усмивка, но по това време Валкирия вече тичаше в обратна посока. Хвърли се през една врата и чу зад гърба си смеха му.

Сега отвсякъде се носеха крясъци, дочу други тичащи стъпки, които отекваха от каменните стени. Стигна до друго стълбище нагоре и глътна стъпалата по три наведнъж. На най-горното стояха двама Кухи хора. Посегнаха към нея, но тя се плъзна край тях и се отскубна. Хукна по коридор, който завършваше с грамаден прозорец, в последния момент се закова на място и отстъпи две крачки назад. Чу гласове зад гърба си. В прозореца се виждаше друга стая, силно осветена в околния мрак. Стените бяха покрити с гоблени. Момичето мерна грамаден полилей. Главната зала на замъка. А това можеше да означава само едно — пред нея стоеше не прозорец, а полупрозрачно огледало.