Три романа с Шерлок Холмс

�о се забъркам в тази история. От мястото, където стоях, видях стотици черни дяволи все още с червените куртки на гърбовете, които подскачаха и виеха около пламтящата постройка. Някои от тях ме посочиха и два куршума изсвистяха покрай ушите ми, затова препуснах през оризищата и вечерта се озовах вън от опасност зад стените на Агра... Но се оказа, че и там не е много сигурно. Цялата област жужеше като пчелен кошер. Когато англичаните можеха да се съберат на малки групи, те защитаваха само тази земя, която бе в обстрела на пушките им. Навсякъде другаде се превръщаха в безпомощни бежанци. Това беше битка на милиони против стотици и най-голямата жестокост се криеше в това, че хората, срещу които се биехме – пехота, кавалерия и артилерия, – бяха наши, подбрани от нас за войската, ние ги бяхме обучили и подготвили да боравят с нашето оръжие и да тръбят нашите военни сигнали. В Агра се намираха Трети бенгалски пехотен полк, имаше и сикхи33, два кавалерийски взвода и артилерийска част. Създадоха се и доброволчески отряди от чиновници и търговци, към които се присъединих и аз независимо от дървения си крак. В самото начало на юли отидохме в Шахгунг да пресрещнем въстаниците и ги отблъснахме за известно време, но барутът ни се свърши и трябваше да отстъпим към града... Отвсякъде идеха от лоши по-лоши вести, което не е чудно, защото, ако погледнете картата, ще видите, че бяхме в центъра на бунта. Лакхнау е на повече от сто мили на изток, а Канпур е също толкова отдалечен на юг. От всички посоки се чуваше за насилия, убийства и безчинства... Агра е голям град, гъмжи от фанатици и всякакви пламенни поклонници на дявола. Шепата наши хора се губеха сред тесните, криволичещи улички. Затова командващият ни премести отвъд реката и разположи отрядите в стария форт край Агра. Нямам представа дали някой от вас, господа, е чел или чувал за този стар форт. Мястото е необикновено, най-необикновеното, което съм виждал, а аз също съм бил в разни чудати кътчета. Преди всичко размерите са огромни. Сигурно крепостните стени ограждат десетки акри. Има част, построена в наше време, където се нанесе гарнизонът заедно с жените, децата, провизиите и всичко останало, и пак бяхме много нашироко. Но по размери тя не можеше да се сравнява със старата част, превърнала се в обител на скорпиони и стоножки, където не стъпваше никой. Пълно е с празни зали, лъкатушещи ходници и дълги, виещи се коридори, които ту изчезват, ту се показват, така че човек лесно може да се заблуди. По тази причина там влизаха рядко, макар че сегиз-тогиз обикаляха търсачески групи с факли... Реката стига до предната част на стария форт и е като защитна преграда, но отстрани и отзад има много входове, които, естествено, се охраняваха – както там, така и в новата част, където бяхме разквартирувани. Хората не достигаха, едва си осигурявахме артилерийската защита на сградата и обслужването на оръдията. Следователно не ни беше възможно да поддържаме силна охрана на всяка от многобройните врати. Затова се създаде централна охрана с караулно помещение вътре във форта, а всеки вход беше пазен от един бял и двама-трима индийци. Наредено ми беше за определени часове на нощта да поема охраната на една малка, отдалечена порта в югозападната част на сградата. Под мое подчинение се намираха двама сикхски пехотинци и получих указания, ако има произшествие, да дам изстрел с мускета, за да ми се притекат на помощ от централната охрана. Тъй като караулното помещение се намираше на не по-малко от двеста крачки, а мястото помежду ни беше насечено от лабиринта на ходниците и коридорите, аз силно се съмнявах дали, в случай че наистина ни нападнат, бихме могли да получим подкрепа навреме... Иначе много се гордеех, че ми дадоха да командвам няколко души, понеже бях новобранец, и при това куц. Две нощи стоях на пост с моите пенджабци. Те бяха високи и свирепи наглед, казваха се Махомет Сингх и Абдула Хан. И двамата бяха стари воини, участвали в битките против нас при Чилиън Уолъх. Говореха английски доста добре, но не можех да измъкна много от тях. Предпочитаха да са заедно и да си бъбрят по цяла нощ на странния си сикхски език. Аз обикновено стоях пред портата, загледан в широката, лъкатушеща река и мигащите светлини на големия град. Удряха се барабани, биеха се тъпани, чуваха се крясъците и виковете на бунтовниците под въздействието на опиума – по цяла нощ това ни напомняше за опасното съседство на другия бряг. На всеки два часа минаваше нощният патрул и офицерът проверяваше постовете, за да се увери, че няма произшествия... На третата нощ, докато бях на стража, времето се развали, смрачи се и заваля ситен пороен дъжд. При това положение беше много досадно да се стои часове наред на портата. Непрекъснато се мъчех да разговоря моите сикхи, но нямах голям успех. В два часа след полунощ мина патрулът и за малко разведри еднообразието на нощта. Като разбрах, че другарите ми не желаят да си поприказваме, извадих си лулата и оставих на земята мускета, за да я запаля. Тутакси двамата сикхи скочиха върху ми. Единият сграбчи оставената пушка и я насочи към главата ми, а другият опря нож на гърлото ми и през зъби се закле, че ако направя и крачка, ще ме заколи... Първата ми мисъл беше, че тия приятелчета са в заговор с въстаниците и скоро ще последва нападение. Ако входът попаднеше в ръцете на сипаите, крепостта щеше да бъде превзета, а с жените и децата да се отнесат така, както бе станало в Канпур. Може би според вас, господа, аз се оневинявам, но ви давам честната си дума, че когато това ми хрумна, макар че усещах острието на ножа върху гърлото си, отворих уста с намерението да извикам, ако ще и това да бъде последният ми вик, за да вдигна в тревога главната охрана. Сикхът, който ме държеше, явно прозря намерението ми и като усети, че събирам сили, прошепна: „Не вдигайте шум. Фортът е вън от опасност. Отсам реката няма въстаници.“