Три романа с Шерлок Холмс

– Нищо ми няма – каза ми тя, докато бързах да ѝ сипя вода. – Вече съм добре. Потресох се, че съм изложила приятелите си на такава голяма опасност.

– С това е свършено – успокоих я аз. – Пък и не беше кой знае какво. Ще ви спестявам мрачните подробности. Нека се заемем с нещо по-приятно. Ето, съкровището е тук. По-приятно от това има ли? Позволиха ми да го донеса, защото сметнаха, че би представлявало интерес за вас да бъдете първият човек, който го вижда.

– Ще представлява извънредно голям интерес – каза тя, макар че в гласа ѝ нямаше нетърпение.

Но явно се беше досетила, че може би ще е проява на неблагодарност да покаже безразличие към награда, спечелена с толкова усилия.

– Какво красиво ковчеже! – възкликна тя, като се наведе над него. – Сигурно е индийска изработка.

– Да, изковано е в Бенарес.

– И колко е тежко! – добави госпожицата, като се опита да го повдигне. – Сигурно и самото ковчеже е скъпо. А къде е ключът?

– Смол го хвърлил в Темза – обясних аз. – Ще си услужа с ръжена на госпожа Форестър.

Отпред на ковчежето имаше дебела и широка закопчалка, изобразяваща седналия Буда. Пъхнах под нея крайчеца на ръжена и го повдигнах нагоре като лост. Чу се силно изщракване и закопчалката се отвори. С треперещи пръсти бързо вдигнах капака, двамата с госпожица Морстън вперихме поглед и се стъписахме. Сандъчето беше празно!

Нищо чудно, че толкова тежеше. Навсякъде стените бяха с дебелина две трети от инча. Беше масивно, добре изработено и здраво, като ковчеже, предвидено за пренасяне на скъпи вещи, но вътре нямаше нито зрънце злато, нито парченце скъпоценен камък. Беше съвсем празно, напълно празно.

– Съкровището е изчезнало – спокойно каза госпожицата. Чак когато чух думите ѝ, осъзнах смисъла им и от плещите ми сякаш се смъкна огромен товар. Разбрах колко ми е тежало съкровището от Агра едва след като се освободих от него. Несъмнено това говореше за егоизъм, подлост и липса на морал от моя страна, но аз си давах единствено сметка, че бариерата на златото не стои вече между нас. И възкликнах – от все сърце:

– Слава Богу!

Госпожица Морстън мигом ме погледна, усмихната въпросително, и попита:

– Защо го казвате?

– Защото отново станахте достижима за мене – отвърнах аз и улових ръката ѝ. Младата дама не се отдръпна. – Защото ви обичам, Мери, обичам ви силно, така, както никога мъж не е обичал жена. А това съкровище, това богатство, беше заключило устата ми. Сега, когато го няма, мога да ви призная колко ви обичам. Затова и казах „Слава Богу“.

– Тогава и аз ще кажа „Слава Богу!“ – прошепна тя, когато я привлякох към себе си...