Три романа с Шерлок Холмс

– Вие ни мамите, Смол! – каза сурово Атълни Джоунс. – Ако сте искали да хвърлите съкровището в Темза, по-лесно ще е било да го хвърлите заедно със сандъчето.

– За мен по-лесно за хвърляне, за вас по-лесно за изваждане – отвърна той и го изгледа хитро, наклонил глава. – Щом се е намерил достатъчно умен човек да ме разкрие, той би бил достатъчно умен и да извади едно желязно сандъче от дъното на реката. Сега всичко е разхвърляно в продължение на пет мили, та става малко по-трудничко. Но го направих с удоволствие. Когато ни настигнахте, едва не полудях. Както и да е, няма защо да ми е мъчно за това. В живота си съм видял и добро, и лошо. Станалото – станало.

– Въпросът е много сериозен, Смол – каза детективът – Ако вместо да пречите бяхте помогнали да възтържествува справедливостта, изгледите за присъдата ви щяха да бъдат по-благоприятни.

– Справедливост? – озъби се бившият затворник. – Каква ти справедливост! Чие е съкровището, ако не наше? Справедливо ли е да го давам на хора, които не са го заслужили? А пък аз съм го заслужил, ако искате да знаете. Прекарах двайсет дълги години в маларийните блата, по цял ден блъсках под мангровите дървета, по цяла нощ стоях окован във вериги в мръсната каторжническа колиба и москитите ме хапеха, треперех от треската и всеки проклет чернокож полицай, който гледаше да си го върне на белите, ме тормозеше. Така заслужих съкровището от Агра, а вие ми говорите за справедливост и искате да понеса, че съм платил такава цена само за да се радва някой друг! По-добре двайсет пъти да увисна на бесилото или някоя от стрелите на Тонга да се забие в кожата ми, отколкото да живея в каторжнически затвор и да зная, че друг живее в доволство в дворец с парите, които би трябвало да бъдат мои!

Смол беше смъкнал маската на стоицизъм, думите му се изляха като буен поток, очите му святкаха, а белезниците дрънчаха с всяко възбудено движение на ръцете му. Като видях яростния плам, обзел този човек, стана ми ясно, че ужасът, изпитан от майор Шолто при вестта, че сакатият каторжник е по следите му, не е бил безпочвен, нито престорен.

– Забравяте, че ние не знаем нищо по въпроса – тихо каза Холмс на Смол. – Не сте ни разказали историята си, затова и не можем да преценим доколко справедливостта е била ваш съюзник в началото.

– Прав сте, сър. Досега разговаряхте много открито с мене, макар да разбирам, че на вас дължа благодарността за белезниците на ръцете. Въпреки това не ви се сърдя. Вършихте го открито и честно. Щом желаете да чуете разказа ми, няма да го пазя в тайна. Кълна се в Бога, че всичко, всяка думичка, е самата истина. Благодаря, оставете чашата тук наблизо, та да си намокря гърлото, ако пресъхне... Аз съм от Уостършир, роден съм близо до Пършор. Според мене и сега, ако потърсите, ще намерите хора от рода Смол, които си живеят там. Отдавна се каня да ги наобиколя, но да си призная, никога не съм се ползвал с много добро име сред близките си и се съмнявам, че ще ми се зарадват кой знае колко. Всичките бяха улегнали, набожни хорица, дребни селски стопани, добре известни и почитани в околността, а пък аз винаги съм си падал по скитането. Все пак, когато навърших осемнайсет години, престанах да им създавам неприятности, понеже се забърках в разправия с една девойка и нямаше друг начин да се измъкна, освен да постъпя на военна служба, така че се записах в Трети кралски източнокентски полк, който тъкмо потегляше за Индия... Но не ми било писано да бъда дълго време войник. Едва се бях научил да удрям крак и да държа пушка, когато от глупост влязох да плувам в Ганг. За щастие Джон Холдър, сержантът от ротата, се намираше във водата по същото време, а той беше между най-добрите плувци във войската. Тъкмо стигнах до средата на реката и ме нападна крокодил. Отхапа ми десния крак над коляното, отряза го равно като хирург. От потреса и загубата на кръв изпаднах в несвяст и съм щял да се удавя, но Холдър ме хванал и ме изтикал на брега. Наложи се да прекарам пет месеца в болница, и когато накрая, куцукайки, излязох оттам с тоя дървен чукан, вързан за остатъка от крака ми, уволниха ме като инвалид и се оказа, че не мога да върша нищо на редовна служба... Добре разбирате, че тогава бях за окайване, бях сакат и безпомощен, а още нямах и двайсет години. Но всяко зло за добро. Скоро се разбра, че човек на име Ейбъл Уайт, станал в Индия собственик на индигови плантации, търси надзирател да наглежда неговите кули31 и да ги кара да работят. Той се оказа приятел на нашия полковник, който прояви грижа към мен след нещастието. Накратко, полковникът решително ме препоръча за мястото и тъй като работата изискваше главно да се обикаля на кон, липсата на крак нямаше да ми пречи много, понеже с каквото беше останало над коляното можех добре да се крепя на седлото. Трябваше да яздя из плантациите, да наглеждам как се работи и да съобщавам имената на безделниците. Заплащаше ми се прилично, жилището ми беше удобно и като цяло бях готов да прекарам живота си в индиговите плантации. Господин Ейбъл Уайт се оказа добър човек, често се отбиваше в малката ми колиба да изпушим по една лула, защото в Индия белите хора се държат сърдечно един към друг, за разлика от родината... Да, но щастието никога не ме спохождаше за дълго. Изведнъж съвсем неочаквано избухна големият бунт32. Предния месец всичко в Индия беше тихо и кротко наглед, както в Съри или Кент, а този месец хиляди черни дяволи започнаха да върлуват и страната се превърна в същински ад. Разбира се, всичко това ви е известно, господа, и то вероятно много по-добре, отколкото на мене, понеже не съм силен в четенето. Знам само онова, което видях с очите си. Плантациите бяха разположени край място на име Матра, близо до границата със северозападните провинции. Нощ подир нощ пламъците от запалените къщи озаряваха небето, ден подир ден през имението на път за Агра, най-близкото място с английски войски, минаваха малки групи европейци с жените и децата си. Господин Ейбъл Уайт беше упорит човек. Втълпи си, че цялата история е преувеличена и че скоро ще свърши така бързо, както и започна. Седеше си на верандата, пиеше уиски и пушеше черут – индийски пури, а пожарите в околността не стихваха. Разбира се, ние не го изоставихме – аз и Досън, който заедно с жена си работеше като управител и водеше сметките. Обаче един прекрасен ден всичко се сгромоляса. Бях отишъл в една далечна плантация и вечерта се връщах, яздейки бавно, когато някаква купчина в дъното на стръмното дере привлече погледа ми. Подкарах коня нататък да видя какво е и сърцето ми се вледени, защото това бе жената на Досън, накълцана на парчета, полуизядена от чакалите и тамошните кучета. Малко по-нататък на пътя лежеше ничком Досън, несъмнено мъртъв, с изпразнен револвер в ръка, а пред него имаше четирима сипаи, паднали един върху друг. Дръпнах юздите на коня и се чудех накъде да тръгна, но в този миг видях, че от къщата на Ейбъл Уайт се вие гъст дим и пламъците започват да обхващат покрива. Съзнавах, че няма начин да помогна на работодателя си, а само ще погубя собствения си живот, а�