Три романа с Шерлок Холмс

– Не ще и дума, лоша работа – каза той. – Но ми се иска да зная колко души на мое място биха се отказали от подялбата на съкровището, ако са наясно, че за старанието си ще се сдобият с прерязано гърло? При това, щом Ахмет вече влезе във форта, единият от двама ни беше обречен да умре. Измъкнеше ли се Ахмет, цялата работа можеше да се разчуе, щяха да ме изправят пред военен трибунал и най-вероятно да ме разстрелят. По онова време хората не бяха снизходителни.

– Продължете разказа си – подкани го Холмс.

– Та така... Абдула, Акбар и аз внесохме Ахмет вътре. И макар да беше дребен, той доста тежеше. Махомет Сингх остана да пази на входа. Занесохме го до помещение, приготвено предварително от сикхите. Намираше се доста далече, след лъкатушещ ходник, водещ до голяма празна зала с порутени тухлени стени. На едно място пръстеният под бе хлътнал и дупката можеше да се използва за гроб, така че положихме търговеца Ахмет там. Най-напред го затрупахме с тухли, а после се върнахме при съкровището. То си стоеше където слугата го бе изпуснал при първото нападение. За резбованата дръжка на капака с копринен шнур бе вързан ключ. Отворихме ковчежето и на светлината от фенера видяхме събрани такива скъпоценни камъни, за които само съм чел или мислил, когато бях малко момче в Пършор. Така блестяха, че очите те заболяваха. Когато им се насладихме до насита, извадихме ги и ги описахме. Сто четирийсет и три съвършени диаманта, включително един, който ми се струва, че наричат Великия могол – вторият по големина диамант в света. Имаше също деветдесет и седем много красиви изумруда, както и сто и седемдесет рубина, но сред тях се срещаха и по-дребни. Гранатите бяха четирийсет на брой, сапфирите – двеста и десет, ахатите – шейсет и един, имаше и множество аквамарини, оникси, котешко око, тюркоази и други камъни, чиито названия ми станаха по-известни едва оттогава насам. Перлите пък бяха почти триста, и то много красиви, като дванайсет украсяваха златна диадема. Между другото, те са били извадени от сандъчето, нямаше ги, когато си го взех... След като преброихме скъпоценностите, прибрахме ги и ги занесохме на входа, та да ги види и Махомет Сингх. После тържествено повторихме клетвата си да се защитаваме и да пазим тайната. Решихме да скрием съкровището на сигурно място, докато настъпи мир, а после всеки да получи своя дял. Нямаше смисъл да правим подялба веднага, защото, ако се разбереше, че притежаваме скъпоценности с такава стойност, щяхме да събудим подозрение, а във форта никой от нас не можеше да се уедини, нито да намери къде да ги прибере. Затова отнесохме сандъчето в същата зала, където погребахме тялото, и там, под определени тухли в най-добре запазената стена, издълбахме дупка и сложихме вътре съкровището. Добре запомнихме мястото и на следващия ден аз начертах четири плана, по един за всеки, и ги белязах най-отдолу със Знака на четиримата, понеже бяхме дали дума, че всеки от нас винаги ще действа в името на четиримата, така че никой да не бъде облагодетелстван. Този обет дадох от цялата си душа и сърце и се заклевам, че никога не съм го престъпвал... Е, господа, няма смисъл да ви разказвам как завърши индийският бунт. След като Уилсън завзе Делхи, а сър Колин освободи обсадения Лакхнау, гръбнакът на заговора бе пречупен. Изпратиха много нови военни части, а вождът Нана сахиб изчезна зад граница. В Агра пристигна летящият отряд на полковник Грейтхед и очисти града от метеж­ниците панди. В страната настъпваше мир и ние четиримата започнахме да се надяваме, че наближава времето спокойно да се разотидем всеки със своя дял от плячката. Но нашите надежди рухнаха в миг, защото ни арестуваха за убийството на Ахмет... Ето как се случи това. Раджата предал скъпоценностите в ръцете на Ахмет, защото знаел, че му е верен. Но тъй като азиатците са подозрителни хора, раджата сторил не друго, а използвал един още по-верен слуга, като го пратил да шпионира първия. Било му наредено винаги да държи Ахмет под око и да го следва като сянка. В онази нощ вторият слуга видял, че Ахмет влиза през входа, и естествено си помислил, че е намерил убежище в крепостта. На другия ден самият той помолил да го пуснат вътре, но никъде не открил и помен от Ахмет. Това му се видяло толкова необичайно, че го споделил с един сержант от разузнаването, който го донесъл до ушите на коменданта. Веднага претърсили старателно форта и открили тялото. И тъкмо в мига, когато смятахме, че сме вън от опасност, и четиримата бяхме задържани и изправени пред съд, обвинени в убийството – тримата, понеже бяхме пазили входа тази нощ, а четвъртият, понеже го били виждали заедно с убития. На съда не стана дума за скъпоценностите, защото раджата бе лишен от власт и прогонен вън от Индия, така че никой не се интересуваше особено от богатството му. За извършеното убийство обаче нямаше съмнения и бяха сигурни, че всичките имаме пръст в него. Осъдиха тримата сикхи на доживотен затвор, а мене на смърт, макар че по-късно смекчиха наказанието и ми дадоха същата присъда... Така се оказахме в странно положение. И четиримата бяхме оковани във вериги, и едва ли имаше възможност някога да се озовем на свобода, а всеки от нас пазеше тайна, която би му отредила дворец, стига да я използваше. Идеше ми да се пръсна от яд, защото трябваше да търпя ритниците и грубостите на всеки дребен началник, да ям ориз и да пия вода, а вън се намираше невероятно съкровище и оставаше само да го взема. Насмалко да полудея, но аз винаги съм проявявал доста голям инат, така че се спотайвах и чаках да ми дойде времето... И накрая то, изглежда, наистина дойде. Прехвърлиха ме от Агра в Мадрас, а оттам на остров Блеър в Андаманите. На това място има много малко бели каторжници и понеже от самото начало се държах добре, скоро започнах да се ползвам с привилегии. Дадоха ми колиба в Хоуп, малко селище върху склоновете на хълма Хариет, и много-много не се занимаваха с мене. Мястото бе мрачно, върлуваше треска, а отвъд полянките гъмжеше от туземци людоеди, които само дебнеха удобен случай да изпратят своите намазани с отрова стрели. Копаехме, ограждахме с канавки, садяхме таро34 и вършехме куп други неща, така че по цял ден имаше работа, но вечер ни оставаше по малко свободно време. Между другото помагах на доктора да приготвя лекарствата си и понаучих това-онова от неговия занаят. Непрекъснато дебнех за възможност да избягам, но най-близката суша беше на стотици мили, а в тези морета или няма вятър, или духа слабо, така че ставаше невероятно трудно да отплавам... Доктор Съмъртън беше енергичен, безразсъден млад човек и останалите млади офицери се събираха вечер в квартирата му, за да играят на карти. Приемната му, където приготвях лекарствата, беше в съседство с гостната, с прозорче помежду. Често, ако се чувствах самотен, гасях лампата в приемната и заставах до прозорчето, откъдето чувах разговорите им и наблюдавах играта. Самият аз обичам картите и гледах едва ли не с усещането, че и аз играя. Събираха се майор Шолто, капитан Морстън и лейтенант Бромли Браун, които командваха местните наемни части. Участваше и д�