Три романа с Шерлок Холмс

– Добрият край оправя всичко – каза Холмс. – Откъде можех да зная, че „Зора“ е толкова бързоходно параходче?

– Смит твърди, че е един от най-бързоходните катери на Темза и че ако е имало втори човек да му помага с машините, щели да изчезнат яко дим. Кълне се, че не знае нищо за Норудската история.

– Наистина не знае! – извика пленникът ни. – Думичка не е чувал. Избрах тоя катер, понеже научих, че лети като стрела. Не казахме нищо на собственика, но му платихме добре и щеше да се радва на хубави пари, ако бяхме стигнали Грейвзенд при нашия кораб „Есмералда“, пътуващ за бразилските земи.

– Е, ако не е вършил зло, няма и да бъде сполетян от зло. Може да сме бързи в залавянето на престъпниците, но не ги съдим толкова бързо.

Беше забавно да се наблюдава как придаващият си важност Джоунс вече започваше да се перчи с успешното залавяне. По леката усмивка, която играеше върху лицето на Шерлок Холмс, разбрах, че също е забелязал речта на Джоунс.

– След малко ще бъдем при Воксхолския мост, доктор Уотсън, и ще ви оставим там със съкровището – каза ми Джоунс. – Ясно ви е каква голяма отговорност поемам с това действие. Съвсем неправомерно е, но естествено уговорката си е уговорка. Дългът обаче повелява да изпратя с вас и полицейски инспектор, понеже ви се поверяват скъпоценности. Вие ще карате кабриолета, нали?

– Да, аз.

– Жалко, че не можем да отворим ковчежето, за да направим най-напред опис. Ще трябва да разбием ключалката. А къде е ключето, добри ми човече?

– На дъното на реката – сопна се Смол.

– Хм... Не е било нужно да си правите тоя труд, бездруго ни създадохте доста главоболия. Вижте какво, докторе, няма защо да ви предупреждавам да внимавате. Елате после с ковчежето на улица „Бейкър“. Ще се спрем там на път за участъка и ще ви изчакаме.

Слязох на „Воксхол“ с тежкото желязно сандъче, придружен от един грубоват, но добродушен инспектор. След четвърт час стигнахме с кабриолета до къщата на госпожа Сесил Форестър. Прислужничката явно се изненада от такова късно посещение. Госпожа Форестър, обясни ни тя, била излязла и вероятно щяла много да се забави. Госпожица Морстън обаче била в гостната. Така че аз влязох в гостната, понесъл ковчежето, като оставих любезния инспектор в кабриолета.

Госпожицата седеше до отворения прозорец, облечена в бяла дреха от някаква прозирна материя, със загатната аленочервена украса на деколтето и талията. Както се беше облегнала назад в плетеното кресло, меката светлина падаше върху нея и пробягваше по милото ѝ, сериозно лице и по пищните къдри на разкошните ѝ коси, придобили плътен, метален отблясък. Едната ѝ ръка бе отпусната извън креслото – целият вид и позата ѝ говореха, че е потопена в меланхолия. При звука на стъпките ми тя обаче скочи на крака и бледите ѝ страни ярко поруменяха от изненада и радост.